Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

* * *

Микаел се събуди в двойното легло в апартамента на Лисбет на Фискаргатан. Не си бе представял точно това. Но вината си беше негова. Появи се на вратата ѝ и тя го пусна с мълчаливо кимване. Вярно, в началото работиха и обменяха информация. Но и двамата бяха изкарали тежък ден и накрая Микаел просто нямаше сили да продължи със същата целеустременост. Попита Лисбет за дракона в Стуршюркан, докато почистваше съсирената кръв по устната ѝ. Часът беше един и половина през нощта и небето вече просветляваше, докато двамата седяха на червения ѝ диван от Икеа.

– Заради онази случка ли си татуира дракона на гърба? – попита той.

– Не – отговори тя.

Очевидно не искаше да говори за това, а той нямаше желание да я притиска. Беше изморен и се изправи, за да си ходи, но Лисбет го дръпна обратно на дивана и сложи ръка на гърдите му.

– Направих си татуировката, защото драконът ми помогна – каза тя.

– Как ти е помогнал?

– Мислех си за него, докато лежах овързана в „Санкт Стефан“.

– Какво си си мислела?

– Че пронизаният дракон изглежда в неизгодно положение, но някой ден ще се надигне, ще разпръсне огъня си и ще унищожи своите врагове. Това ми помогна да издържа.

В очите ѝ имаше мрачно, тревожно сияние. Двамата се спогледаха и като че ли бяха на път да се целунат. Но нищо не стана. Лисбет потъна в мис­ли и се загледа към града. По релсите минаваше влак. Лисбет каза, че е издирила Ракел Грейс. Беше я открила чрез онлайн магазин за дезинфекционни препарати в Солентюна. Микаел отвърна, че това е добре, въпреки че се разтревожи. Малко след това, в контраст с разгорещения миг преди малко, той ким­на и я попита дали може да подремне в леглото ѝ. Лисбет нямаше нищо против. Скоро след това тя също си легна и бързо заспа.

* * *

Сега, на следващата сутрин, Микаел чу шум откъм кухнята, довлачи се дотам и включи кафеварката. Видя как Лисбет вади хавайска пица от микровълновата и сяда на масата. Той самият се разрови из хладилника ѝ, но не откри нищо и изруга. После обаче се сети, че тя току-що излизаше от затвора и сигурно бе имала предостатъчно неща за вършене през първия си ден на свобода. Затова Микаел се задоволи с кафе и пусна P1 по кухненското радио. Хвана края на новините и чу, че се говори за температурен рекорд в Стокхолмския регион. Поздрави Лисбет с „добро утро“ и в отговор получи някакво измърморване. Тя носеше дънки и черна тениска, не беше гримирана, имаше синини по лицето, а едната ѝ устна беше подута. Микаел ѝ каза да внимава, а тя кимна. Малко след това двамата излязоха навън, обсъдиха набързо плановете си и се разделиха при Слусен.

Микаел отиваше в офиса на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Лисбет отиваше да търси Ракел Грейс.

* * *

Назначеният по случая адвокат Харалд Нилсон седеше и потропваше нервно с химикалка по масата, докато Халил Кази даваше показания в стаята за разпит. От време на време чутото идваше в повече на Бублански. Халил би трябвало да има светло бъдеще. Вместо това се бе хвърлил в бездната, повличайки със себе си и други хора. Всичко бе станало в началото на октомври преди няма и две години.

След като избягала от апартамента в Сикла, Фария тайно поддържала контакт с Халил и споделила с него, че възнамерява да се откъсне окончателно от семейст­вото си. Ето защо искала да се сбогува с малкия си брат и двамата се разбрали да се срещнат в едно кафене при Нора Банториет. Халил се кълнеше, че не е казал на никого за това. Явно обаче братята му го бяха проследили. Завлекли сестра му в някаква кола, откарали я обратно в апартамента в Сикла и се отнесли с нея като с животно. Първите няколко дни я държали вързана. Запушили устата ѝ с лепенка и сложили парче картон на гърдите ѝ. На него пишело „курва“. Башир и Ахмед я биели. Плюели я и позволявали това да правят и другите мъже, които им идвали на гости.

Халил разбрал, че вече не считат Фария за сестра, дори за човек. Били ѝ отнели правата върху собственото ѝ тяло. Халил смятал, че знае какво я очаква. Щяла да бъде отведена на някое затънтено място отвъд контрола на полицията, където да измие опетнената чест на семейството с кръвта си. Понякога казвали, че бракът с Камар можел да я спаси. Но Халил не вярвал на тези приказки. Фария вече била омърсена, пък и как биха могли да я изведат от страната?

Халил бил сигурен, че Фария я очаква единствено смърт. Не можел да сигнализира, тъй като той самият бил държан като затворник и телефонът му бил отнет. Отчаян, той можел да се надява единствено на божествена намеса. И действително го споходило малко чудо, или поне облекчение. Братята развързали ръцете на Фария, изхвърлили картонения надпис и ѝ разрешили да се къпе, да яде в кухнята и да се движи из апартамента без було. Даже ѝ правели подаръци – сякаш вместо да я накажат, искали да я обезщетят за страданията.