Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

По улицата се задаваше карета с кон, в небето се носеше син балон с горещ въздух, а наоколо обикаляха нищо неподозиращи хора. Сърцето ѝ се разтуптя и тя затаи дъх в очакване. Но тогава се случи нещо. Даниел видя Бенямин и бутна Блумквист встрани. Журналистът се строполи на земята, а Бенямин пропусна и се спря разколебан със спринцовката в ръка. Блумквист скочи на крака. Ситуацията беше непредвидима. Бенямин направи нов опит, журналистът отново се изплъзна и Бенямин побягна. Страхливец! Ракел видя вбесена как Даниел и Блумквист се втурнаха по посока на „Операшеларен“66, хванаха едно такси и изчезнаха. Жегата я обгърна като мокро одеяло и тя отново почувства колко е болна и колко ѝ се гади. Въпреки това изпъна гръб и бързо се отдалечи.

66 Скъп ресторант в сградата на Операта. – Б. пр.

* * *

Лисбет Саландер лежеше притисната до пода на сивия бус. Ритаха я в корема и лицето, а след известно време отново навряха миризливия парцал в носа ѝ. Чувстваше се замяна и слаба, а за кратки периоди вероятно изпадаше и в безсъзнание. Въпреки това ясно разпозна Бенито и Башир, а това бе опасна комбинация. Бенито изглеждаше бледа, а главата и челюстта ѝ бяха превързани. Като че ли ѝ костваше доста усилия да се движи, така че стоеше неподвижно, което беше добре. Проб­лемът бяха мъжете, които ѝ се бяха нахвърлили: Башир, брадясал, потен и облечен със същите дрехи като вчера, както и един едър мъж на около трийсет и пет години, с бръсната глава, сива тениска и черен кожен елек. Трети мъж седеше зад волана.

Стори ѝ се, че бусът се отправи към Слусен. Опита се да регистрира всички детайли в каросерията – купчина въжета, ролка тиксо, две отвертки. Отнесе още един ритник, този път във врата. Някой я сграбчи за ръцете, след което я завързаха, претърсиха дрехите ѝ и ѝ взеха телефона. Това я притесни, но не, гологлавият мъж реши да задържи телефона и го пъхна в джоба си. Това беше достатъчно. Лисбет забеляза физиката и резките му движения, както и склонността постоянно да гледа към Бенито. Очевидно беше нейното кученце, а не на Башир.

От лявата страна имаше седалки и тримата се бяха настанили именно там, докато Лисбет лежеше на пода. Усещаше сладкия парфюм, миризмата на медицински спирт и вонята на пот от маратонките им. Като че ли се движеха на север, но не можеше да бъде сигурна, беше твърде зашеметена. Дълго време никой не продума. Чуваше се само дишането им, шумът от двигателя и дрънченето на каросерията. Бусът беше стар, сигурно на трийсетина години. Постепенно стана по-тихо. Излязоха на междуградски път и след около двайсет минути останалите се разприказваха. Лисбет се надяваше точно на това.

Башир изглеждаше ужасно. Явно беше спал зле, а вратът му беше насинен, вероятно вследствие на удара, който му бе нанесла със стика за хокей.

– Ох, ох! Как ще страдаш, малка курва такава – каза той.

Лисбет не отговори.

– А накрая ще те убия бавно с моята Керис – допълни Бенито.

Лисбет продължаваше да не продумва. Нямаше нужда. Знаеше, че всяка дума се записва на множество компютри.

Не беше нищо сложно, не и за нея. Когато я нападнаха, тя прошепна кодовите думи „дива витра“ в слушалката на модифицирания си айфон. Чрез гласовия асистент Сири кодът бе активирал алармена система, която включваше подсиления микрофон и разпращаше аудиозаписа, както и GPS координатите на телефона до всички членове на така наречената Република на хакерите.

* * *

Републиката се състоеше от група елитни хакери, всички от които се бяха заклели тържествено да не използват алармата, освен ако не е абсолютно наложително. Ето защо сега редица млади и талантливи хора, пръснати по целия свят, следяха напрегнато драмата в буса. Повечето от тях не знаеха шведски, така е. Но все пак имаше достатъчно, които разбираха, включително безформеният приятел на Лисбет, който живееше на Хьогклинтавеген в Сундбюбери.

Той се наричаше Чумата, беше голям като къща, прегърбен и изглеждаше като човек, който живее на социални помощи, само че беше и си оставаше дигитален гений. Сега Чумата стоеше пред компютъра си с опънати нерви и следеше GPS координатите, които отиваха на север към Упсала. Колата – звучеше като по-стар, голям автомобил – сви по шосе 77 на изток към Книвста, което не беше добре. Навлизаха във все по-слабо населен район, където GPS системата даваше по-неточни координати. Жената в колата отново заговори. Гласът ѝ беше дрезгав и немощен, сякаш не беше в добро здраве.

– Разбираш ли колко бавно ще умреш, уличнице? Разбираш ли?