Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Микаел каза:

– Хилда ми разказа невероятна история.

– Аха.

– Ставаше дума за близнаци, разделени при раждането. По-конкретно за момче на име Даниел Брулин. То ден след ден се е бъхтело в една ферма до Хюдик, докато брат му...

– Не говори толкова високо – прекъсна го мъжът.

– Защо?

Микаел се престори на изненадан и погледна мъжа.

– Може би е по-добре да се разходим – каза той.

– Не знам...

– ... дали да се разходим?

Мъжът очевидно не знаеше какво да каже. Вместо това смотолеви нещо за тоалетната и тръгна натам. Не го изигра особено добре, защото още преди да се е скрил от поглед, извади мобилния си телефон. Явно щеше да говори с някого. Именно това убеди Микаел, че предположението му е правилно. Той на свой ред взе телефона си и прати съобщение на Лисбет, че Лео най-вероятно е Даниел.

Мъжът обаче се бавеше и Микаел започваше да се притеснява, че са го преметнали – че онзи се е омел през някоя задна врата и е напуснал сградата. Микаел чакаше, но нищо не се случваше, с изключение на потока от хора. Младата брюнетка на рецепцията се усмихваше, пожелаваше „приятен ден“ на всички и ги молеше да изчакат на някой от диваните или да продължат навътре в сградата.

Мястото беше стилно. Таваните бяха високи, а по червените тапети висяха маслени картини на възрастни господа с костюми, вероятно стари съсобственици и членове на борда на директорите. Всички тези мъже по стените създаваха някак неприлично усещане.

Телефонът на Микаел звънна. Обаждаше се Аника и той се канеше да вдигне, когато мъжът – независимо кой беше – най-накрая се зададе по коридора. Вече крачеше по-овладяно. Може би беше взел някакво решение. Трудно бе да се каже. Вратът му беше зачервен и той изглеждаше напрегнат и сериозен. Гледаше в земята и не каза нищо на Микаел, просто съобщи на жената на рецепцията, че излиза за два часа.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по „Нормалмстори“. Стокхолм се пържеше. Хората си вееха с ръце или с вестници и носеха саката си през рамо. Излязоха на Хамнгатан и мъжът хвърли нервен поглед назад. Микаел го забеляза и се замисли дали да не вземат автобус или такси. Вместо това пресякоха улицата и стигнаха до Кунгстредгорден. Вървяха мълчаливо, сякаш чакаха нещо да се изясни или да се случи. На Микаел това не му харесваше, макар да не знаеше защо точно.

Мъжът отново се огледа. Потеше се повече, отколкото би трябвало. Намираха се до Операта и Микаел долови някаква неясна заплаха. Зачуди се дали не е допуснал грешка, дали представителите на Регистъра не са една стъпка напред. Обърна се, но не видя нищо. Във въздуха по-скоро цареше спокойствие и усещане за почивка. Навсякъде по пейките и уличните кафенета седяха хора, обърнали лица към слънцето. Може би просто нервността на спътника му беше заразна. Микаел реши да мине право на въпроса.

– И какво сега? Лео ли да те наричам, или Даниел?

Мъжът прехапа устни и погледът му потъмня. В следващия миг се хвърли върху Микаел, който падна на земята.

65 Общество на постистината (англ.). – Б. пр.

* * *

Ракел Грейс, която чакаше на една пейка на „Нормалм­стори“, видя Даниел Брулин да се отправя нанякъде с Микаел Блумквист. Осъзна, че са се отприщили сили, които рано или късно ще доведат до разкритието на историята. В действителност това не я изненада или шокира.

Знаеше, че рискът винаги е бил голям. Финалното прозрение я отчая, но също така ѝ даде усещане за свобода. Сега, когато беше с единия крак в гроба, Ракел притежаваше силата на човек, който няма какво да губи. Бенямин Форш отново беше с нея. Вярно, той не умираше, но беше обвързан с нея не само чрез дългите години на лоялно подчинение, ами и чрез неназовимото, което бяха извършили заедно. Ако всичко излезеше наяве, Бенямин щеше да пострада не по-малко от нея. Без да задава въпроси, той се съгласи да извади Блумквист от играта и да отведе Даниел някъде, където ще могат да го вразумят.

Бенямин носеше слънчеви очила и черно яке с качулка, въпреки горещината. Близо до тялото си криеше спринцовка с кетамин, упоително средство, което бързо щеше да приспи журналиста. Самата Ракел, с известни усилия, тъй като коремът я болеше още от сутринта, се беше добрала до алеята, която минава покрай Кунгстредгорден. Видя как Бенямин крачи бързо напред под ярките слънчеви лъчи.

Жизнеността ѝ се завърна. Градът се превърна в бляскава сцена, застинала в един-единствен концентриран миг. Ракел се загледа съсредоточено в Даниел и Блумквист, които забавиха крачка. Журналистът като че ли зададе въпрос. Това е добре, успя да си помисли Ракел. Ако разговаряха, щяха да са по-невнимателни. Тя вярваше, че всичко ще мине по план.