Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Как върви? – викна Чумата.

– Спокойно, спокойно, работим по въпроса, има някаква пречка, сложили са нещо ново. Мамка му, denied . Чакай! Shit , по дяволите... yes ! Да видим... така... влизаме... само да разберем... Що за идиоти са правили това, amateur shit 67!

Това не беше нищо необичайно. Псувни, адреналин, пот и викове, но този път още по-голяма степен. Въп­росът беше на живот и смърт. Проникнаха в системата, прегледаха записите от камерите и накрая не остана място за съмнение. Знаеха кой е автомобилът: сив стар мерцедес с фалшиви номера. Но с какво им помагаше това? Почувстваха се още по-безпомощни, докато гледаха как бусът минава покрай камерите като някакво бледо зло същество. Накрая мерцедесът навлезе в горите източно от Книвста, в посока Вадабушьон, и се скри от погледа на Пътната агенция.

– Цифров мрак. Shit, shit!

В Хакерската република никога не се бяха чували толкова крясъци и ругатни. Чумата не видя друг изход, освен да се обади на комисар Бублански.

67 Аматьорски боклук (англ.). – Б. пр.

Глава 21

22 Юни

Бублански седеше в кабинета си на улица „Бергсгатан“ и разговаряше с имама Хасан Фердуси. Вече знаеше много добре как е станало убийството на Джамал Чау­дъри. Замесено беше цялото семейство Кази с изключение на бащата, както и двама бангладешки ислямисти в изгнание. Операцията беше доста добре организирана, но все пак не толкова, че да не е могла да бъде разкрита още при първото полицейско разследване, и то без чужда помощ.

Това беше голям срам за полицията, нямаше две мнения. Преди малко Бублански проведе дълъг разговор с шефа на Сепо Хелена Крафт, а сега размени няколко мисли с имама за това как в бъдеще биха могли да предугаждат и предотвратяват престъпления като това. Но, често казано, Бублански беше малко разсеян. Искаше да се върне към разследването на смъртта на Холгер Палмгрен и да провери подозренията, които таеше към онзи професор, Мартин Стейнберг.

– Моля?

Хасан Фердуси каза нещо, което Бублански не разбра напълно. Нямаше обаче време да помисли над думите на имама, тъй като телефонът му звънна, а в същия миг получи обаждане и по скайп, което идваше от потребител, нарекъл се Total fucking shitstorm for Salander 68. Това беше достатъчно странно само по себе си. Кой би използвал такова потребителско име? Бублански вдигна мобилния телефон и в другия край на линията млад мъж се разкрещя на разговорен шведски.

– Ако искаш да те изслушам, първо трябва да се представиш – каза Бублански.

– Казвам се Чумата – продължи мъжът. – Пусни си компютъра и отвори линка, който ти пратих, след това ще ти обясня.

Бублански влезе в пощата си, кликна на линка и изслуша младия мъж, който ругаеше повече от допустимото и използваше непонятни компютърни термини, но беше точен в описанието на ситуацията. Много скоро Бублански се отърси от вцепенението и смайването си и прати хеликоптер, както и полицейски автомобили от Упсала и Стокхолм в посока Вадабушьон. След това хукна към волвото в гаража заедно с Аманда Флуд. За по-сигурно я остави тя да кара и двамата потеглиха на север по Упсалавеген с включени светлини.

68 Ситуацията със Саландер тотално се сговни (англ.). – Б. пр.

* * *

Мъжът пред него го спаси от сериозно нападение. Микаел още не разбираше какво означава това, но би трябвало да е добър знак. Усещаше се, че вече не са подчинени на същите прости роли като във фоайето на „Алфред Йогрен“. Вече не бяха разследващият репортер и плячката му. Микаел беше задължен на събеседника си и отношенията им бяха придобили нов оттенък.

Навън печеше слънце. Двамата седяха в малък тавански апартамент на Тавастгатан, а скосените прозорци гледаха към Ридарфиерден. Пред тях имаше полуготова маслена картина на море и бял кит. В изоб­ражението имаше някаква хармония, въпреки неспокойната смесица от цветове. Все пак обаче Микаел обърна картината към прозореца. Не искаше нищо да го разсейва.

Апартаментът принадлежеше на Ирене Вестервик, застаряващата художничка. С Микаел всъщност не бяха близки, но той се чувстваше някак приобщен към нея, и то не само защото тя беше умна и вдъхваше доверие. Ирене странеше от всичко временно и злободневно и когато беше с нея, Микаел често виждаше света от малко по-широка перспектива. Докато пътуваха насам с таксито, той ѝ се обади и я попита дали може да ползва ателието ѝ за няколко часа, може би за цял ден. Тя ги посрещна на входа, облечена със сива памучна рокля, и му подаде ключовете с нежна усмивка.