Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Лисбет продължаваше да регистрира всичко наоколо – всеки предмет, всяка прашинка, всеки миг невнимание или колебание. Погледна към Башир, който стоеше от лявата ѝ страна, решителен и развълнуван. Лисбет щеше да умре, което, разбира се, прекрасно го устройваше. Но въпреки това не изглеждаше съвсем доволен и на нея не ѝ бе особено трудно да се досети защо. Действаше като помощник на жена с дяволска кама, а идиот като него, който наричаше жените курви и блудници и ги считаше за хора втора ръка, едва ли можеше да приеме лесно такава ситуация.

– Познаваш ли Корана? – попита тя.

Веднага забеляза реакцията му, дори само по начина, по който стискаше рамото ѝ. Репликата го смути. Лисбет продължи, като каза, че Пророкът забранява всички видове кериси и казва, че те принадлежат на Сатаната и демоните, след което цитира една сура, която сама си измисли. Приписа ѝ някакво число и го подкани да провери в интернет.

– Потърси и ще видиш!

Бенито се изправи с камата в ръка и провали всичко.

– Баламосва те – каза тя. – По времето на Мохамед дори не е имало такива ками. Това е оръжие за свещени бойци по целия свят.

Башир като че ли ѝ повярва, или поне му се искаше да ѝ вярва.

– Окей, окей, само побързай – отвърна той и добави нещо на бенгалски, предназначено за шофьора.

Бенито внезапно се раздвижи, макар че явно ѝ се виеше свят. Причината за оживлението не бяха думите на Лисбет. Някъде над тях се чу шум – бръмчене на хеликоптер. Разбира се, може би това нямаше нищо общо с тях. Но Лисбет знаеше, че от Републиката на хакерите едва ли са стояли безучастно. Шумът от хеликоптера беше едновременно обещаващ и притеснителен. Обещаващ, защото означаваше, че наблизо може да има помощ, и притеснителен, защото прогони всяко колебание у похитителите ѝ и те се разбързаха.

Башир и другият мъж притиснаха раменете ѝ надолу. Бенито се приближи до нея с бледото си лице, дългата кама и червения плат. Лисбет Саландер се замисли за Холгер. Замисли се за майка си и за дракона и стегна мускулите на краката си.

Щеше да се изправи, каквото и да ѝ костваше това.

* * *

Микаел и Дан мълчаха. Бяха стигнали до момент в историята, за който им беше трудно да говорят. Погледът на Дан блуждаеше. Той се размърда нервно.

– Лео продължаваше да лежи на килима, но изглеж­даше по-добре. Получи нова инжекция и се посвести. Наистина мислех, че кризата е отминала, но тогава...

– Тя ли ти каза за отровата?

– Даже ме остави да проверя в интернет, може би за да прочета сам, че физостигминът облекчава ефекта само временно. Но видях и още нещо.

– Какво?

– Ще стигна дотам. Ракел дръпна телефона от ръцете ми и каза, че ще ме натопи за убийството на брат ми, ако не ѝ сътруднича. Бях като вцепенен, почти не съзнавах какво се случва. Сложиха ми слънчеви очила и шапка. Ракел каза, че нямало да е добре, ако хората видят двама Леовци на стълбите. Каза, че трябва да го изкараме от апартамента, докато той все още може да се крепи на крака. Това ми се стори като доб­ра възможност. Ако излезехме навън, можех да повикам помощ.

– Но не го направи?

– Не срещнахме никого в асансьора или на стълбите. Беше денят преди Бъдни вечер. Мисля, че мъжът изобщо не се казваше Йон, както го представи Ракел, ами Бенямин. Тя няколко пъти го нарече така. Беше същият мъж, който те нападна днес. Но тогава...

– Да?

– Лео едва стоеше изправен. Мъжът го помъкна навън и го вкара в черно рено, което стоеше паркирано на улицата. Вече беше започнало да се стъмва, или поне така ми се струваше – каза той, след което отново замълча.

Декември, година и половина по-рано

Улицата пред Дан беше загадъчно празна, подобно на каменист и пуст пейзаж от някой кошмар. Може би в този миг би могъл да побегне и да повика помощ. Но как да остави Лео, своя брат? Невъзможно, не беше ли така? Температурата навън се бе повишила, снегът беше мокър и можеше да премине в дъжд. Сложиха Лео в колата и Дан попита:

– Сега ще го заведем в болница, нали?

– Да, това правим – каза Ракел Грейс.

Повярва ли ѝ изобщо? Та тя току-що го беше зап­лашила и беше казала, че няма надежда. Дан не можеше да си отговори. Просто влезе в колата, мислейки за едно-единствено нещо – това, което бе прочел в интернет: ако дишането се поддържа, пациентът може да се възстанови от отравянето с кураре. Дан седна на задната седалка от едната страна на Лео, а от другата се настани мъжът, който навярно се казваше Бенямин.

Той беше едър, може би стотина килограма. Ръцете му бяха неестествено големи и въпреки че беше на около петдесет години, лицето му изглеждаше момчешко, със зачервени бузи, големи сини очи и сводесто чело. Но Дан не обърна особено внимание на това. Беше се съсредоточил изцяло върху дишането на Лео. Опитваше да му помага и отново попита дали наистина отиват в болницата. Ракел, която щеше да кара, този път отговори по-конкретно. Отивали в „Каролинска“, в това и това отделение.