Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Соня Мудиг кимна мрачно и благодари. После си взе телефона и позвъни.

* * *

Ян Бублански получаваше сведения от пилота на хеликоптера Сами Хамид. Сами кръжеше ниско над Вадабушьон и околните гори, но засега не бе видял следи от сив бус. Никой не беше виждал подобен автомобил, нито летовниците, нито полицаите в района. Това не беше толкова изненадващо. Около езерото се ширеха множество плажове, но отвъд тях гората беше гъста и изпълнена с пътеки и пътища, които наподобяваха лабиринт. Районът беше като създаден за скривалище, а това тревожеше Бублански. Отдавана не бе ругал толкова много и през цялото време подканваше Аманда Флуд да кара по-бързо.

Колата летеше по шосе 77. Оставаше им още известно време, докато стигнат до езерото. С помощта на гласова идентификация бяха разбрали, че преследват Бенито и Башир Кази, което никак не звучеше добре. Бублански не оставаше без работа и за секунда. Поддържаше връзка с полицията в Упсала и провеждаше разговори с всички, които биха могли да имат някаква информация. Даже звъня няколко пъти на Микаел Блумквист, но журналистът беше изключил телефона си, което накара Бублански да изпсува за пореден път.

Комисарят отправяше ту ругатни, ту молитви. Колкото и трудно да му беше да разбере Лисбет Саландер, той изпитваше бащина нежност към нея, особено откакто Саландер им помогна да разкрият едно сериозно престъпление. Отново пришпори Аманда. Приб­лижаваха езерото. Телефонът звънна. Обаждаше се Соня Мудиг, която дори не го поздрави, а директно го помоли да въведе „Сьодра Страндвикен“ в GPS навигацията, след което даде слушалката на Фария Кази. Бублански не разбираше защо му е да говори с нея. Фария обаче съвсем не звучеше така, както бе очак­вал. В гласа ѝ имаше яростна целеустременост, сякаш разполагаше с информация от жизнено значение. Бублански се заслуша напрегнато, надявайки се да не е твърде късно.

Глава 22

22 Юни

Лисбет Саландер нямаше представа къде се намира. Беше горещо и тя чуваше лек ромон на вода, бръмчене на мухи и комари и свистенето на вятъра в клоните на дървета и храсти. Преди всичко обаче се бе съсредоточила върху краката си.

Те бяха кльощави и нямаха кой знае какъв вид, но бяха тренирани, пък и в момента бяха единственото, с което можеше да се защити. Стоеше на колене в буса, а ръцете ѝ бяха завързани. Бенито се приближаваше към нея. Камата и парчето плат трепереха в ръцете ѝ. Лисбет погледна към вратата на буса. Мъжете натискаха раменете ѝ надолу и крещяха. Тя вдигна очи. Лицето на Башир лъщеше от пот. Той отвърна на погледа ѝ така, сякаш искаше да ѝ се нахвърли. Но нямаше как, беше принуден само да я държи.

Лисбет отново се зачуди дали не може да ги настрои едни срещу други. Но времето ѝ изтичаше. Бенито вече беше пред нея с дългата си кама, подобно на зла кралица от приказките. Атмосферата вътре като че ли се промени. В застиналия въздух витаеше някакво прек­лонение, сякаш се случваше нещо нечувано. Един от мъжете разкъса тениската ѝ и оголи ключиците ѝ. Тя погледна Бенито, която беше пребледняла. Яркото ѝ червило се открояваше на фона на сивата ѝ кожа. Сега обаче стоеше по-стабилно на краката си и вече не трепереше, сякаш чудовищният момент бе изострил сетивата ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше с една октава по-нисък:

– Притиснете я здраво. Така. Това е важно. Това е нейната смърт. Виждаш ли моята Керис? Сочи към теб. Сега ще страдаш. Сега ще умреш.

Бенито се обърна към нея и се усмихна. В погледа ѝ нямаше и помен от милост и човещина. В продължение на няколко секунди Лисбет не виждаше друго освен острието на ножа и червеното парче плат, което Бенито приближаваше до гърдите ѝ. В следващия миг обаче я засипаха най-различни впечатления. Забеляза, че в превръзката на Бенито има три игли, както и че дясната ѝ зеница е по-голяма от лявата, и че на дясното крило на вратата имаше табела на ветеринарна клиника „Багармосен“. Видя кучешка каишка и три жълти кламера на пода, както и синьо петно от мастило на стената до тях. Но преди всичко гледаше към червеното кадифе. Бенито не го бе хванала много удобно, което беше добър знак. Платът беше някаква ритуална вехтория и колкото и уверена да беше Бенито с камата, кадифето ѝ беше чуждо. Като че ли не знаеше какво да прави с него и точно както подозираше Лисбет, накрая го хвърли на пода.

Лисбет стъпи здраво на палците си. Башир ѝ изкрещя да не мърда и тя долови притеснението в гласа му. Погледна Бенито, която примигна, вдигна камата и я насочи напред, търсейки точното място под ключицата. Лисбет се подготви. Стегна тялото си, питайки се дали изобщо е възможно. Беше коленичила, не можеше да движи ръцете си и мъжете я държаха здраво. Но щеше да опита. Затвори очи и се престори, че се примирява със съдбата си, като в същото време слушаше тишината и диханията в автомобила. Усети вълнение, жажда за кръв, но също така и страх, примесен с възбуда. Дори в такава компания, екзекуцията очевидно не беше проста работа и... Чакай?