Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Лео – прошепна той. – Искат да те убият. Трябва да се скриеш в гората. Сега. Стани и бягай!

Лео изглежда не разбираше. Мъчеше се да си поеме въздух и да се ориентира. Дан му помогна да се изправи на крака, след което го поведе между дърветата. Буташе го здраво и Лео падна. Удари се, но отново стана и се залута в гората, олюлявайки се. Дан не знаеше нищо повече, не се загледа след него.

Върна се да зарови дупката. С яростни движения започна да хвърля пръстта обратно и скоро чу това, от което се бе опасявал през цялото време. Стъпките на Бенямин. Погледна в дупката и осъзна, че ще го разкрият, така че продължи още по-френетично. Загребваше пръст с лопатата и псуваше, търсейки някаква закрила в работата и ругатните. Вече чуваше дишането на Бенямин, шумоленето на крачолите му и хрущенето на подметките му в снега. Очакваше Бенямин да му се нахвърли или да подгони Лео. Но той мълчеше, а някъде в далечината мина още една кола. Над гората отново се разлетяха птици.

– Не можех да го гледам такъв. Погребах го – каза Дан.

Стори му се, че думите прозвучаха кухо, а и не получи отговор. Подготви се за нещо ужасно и затвори очи. Но нищо не се случи. Бенямин, от когото се носеше миризма на тютюн, се приближаваше бавно и тромаво.

– Ще ти помогна – каза той.

Нахвърлиха останалата пръст над гроба, в който нямаше труп. Отделиха значително време да наместят камъните и туфите, след което се върнаха при колата и Ракел Грейс. Вървяха бавно и с наведени глави. Докато пътуваха към Стокхолм, Дан мълчеше и слушаше мрачно всички предложения и планове на Ракел.

* * *

Лисбет се бе изстреляла като гюле и камата я прободе отстрани. Не знаеше колко сериозна е раната, нито имаше време да мисли за това. Бенито залитна и започна да размахва бясно ножа във въздуха. Лисбет направи бърза крачка встрани, удари я с глава и се втурна към задната врата. Блъсна я с тяло, вратата се отвори и Лисбет се стовари върху тревата отвън, с вързани ръце и бушуващ във вените адреналин. Въп­реки че се приземи на крака, тя се претърколи напред и се свлече надолу по изпречилия ѝ се склон, чак до малко поточе. Видя как водата почервенява от кръвта ѝ, но се изправи мигновено и хукна през гората. Зад нея се чуваха гласове и приближаващи се автомобили, но тя не си и помисли да спре. Просто искаше да се махне.

* * *

Ян Бублански не видя Лисбет, само двама мъже, които слизаха по един склон. До тях имаше сив бус, чиято предница сочеше към пътя. Не беше сигурен какво да прави.

– Спрете, полиция, не мърдайте! – извика той, насочил служебното си оръжие към мъжете.

В гората беше непоносимо горещо и той чувстваше тялото си натежало. Задъхваше се, а мъжете пред него бяха по-млади и енергични и със сигурност по-безмилостни. Но щом се огледа и се заслуша към пътя, Бублански прецени, че ситуацията все пак е под контрол. Аманда Флуд не беше далеч от неговата позиция, а след нея се задаваха още полицаи. Мъжете изглеждаха стреснати и като че ли не бяха въоръжени.

– Без глупости – каза той. – Обградени сте. Къде е Саландер?

Мъжете не отговориха. Вместо това погледнаха притеснено към буса и отворената задна врата. Бублански усети, че оттам ще се появи нещо неприятно. Нещо, което се движеше бавно и с усилия. Накрая от буса излезе залитаща бледа човешка фигура, с кървава кама в ръка: Бенито Андершон. Тя се олюля и изсъска насреща му, все едно предимството беше на нейна страна.

– Ти кой си?

– Комисар Ян Бублански. Къде е Лисбет Саландер?

– Малката еврейка? – отвърна тя.

– Попитах къде е Лисбет Саландер.

– Мъртва е, предполагам – изръмжа тя, отново показа камата и тръгна към него.

Той ѝ изкрещя да спре. Бенито продължи да върви, сякаш оръжието му не означаваше нищо. Отново изкрещя нещо антисемитско и Бублански си помисли, че не си струва да я застреля. Не биваше да я превръща в мъченица сред адските кръгове, които тя обитаваше. Ето защо Аманда Флуд бе тази, която стреля. Уцели я в левия крак, а малко след това колегите им пристигнаха с гръм и трясък и всичко приключи. Но така и не откриха Лисбет Саландер. В буса имаше само петна от кръвта ѝ.

Гората я бе погълнала.

* * *

– И какво стана с Лео? – попита Микаел.

Дан наля още от бялото вино и погледна първо към обърнатата картина, после през прозореца.

– Лутал се – каза той.

– Жив ли е?

– Лутал се – повтори Дан. – Вървял в кръг между дърветата. Препъвал се, падал, гадело му се. Топял сняг в ръцете си и го пиел. Станало късно и се развикал: „Помощ, помощ, има ли някой?“. Но никой не го чул. След няколко часа попаднал на стръмно нанадол­нище, спуснал се по него и стигнал до поляна, някакво открито място, което му се сторило бегло познато, сякаш е бил там и преди, или пък го е сънувал. В другия край, до ръба на гората, видял светлините на къща с голяма веранда. Дотътрил се дотам и позвънил. В къщата живеели мъж и жена, млада двойка. Казвали се Стина и Хенрик Нуребринг, в случай че искаш да провериш. Подготвяли се за Коледа. Опаковали подаръци за двете си малки момчета и в първия момент Лео им изкарал акъла, естествено. Сигурно е изглеждал като развалина. Но ги успокоил и казал, че колата му е поднесла и се ударила в дърво, а той изгубил телефона си и вероятно има мозъчно сътресение. Казал, че е бродил наоколо, и предполагам, че историята им е прозвучала достоверно.