Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Сигналите отекваха в ушите му. Нямаше отговор. Включи се гласовата поща и млад мъжки глас го подкани да остави съобщение, завършвайки с двойното пожелание „всичко добро, всичко хубаво“. Дан огледа отчаяно апартамента. Нямаше и следа от драмата, която се бе разиграла вътре. Напротив, наоколо цареше клинична чистота, която му се отразяваше зле. Миришеше на дезинфектант, затова Дан, без да спира да звъни, потърси убежище в гостната, където бе спал през седмицата. Погледът му обиколи отчаяно помещението и той изруга.

И тук имаше следи от Ракел Грейс. Как бе успяла? Гостната също беше подредена и почистена и Дан изпита желание да сее хаос, да разкъса чаршафите, да захвърли книгите в стената, да унищожи остатъците от присъствието на Ракел. Но нямаше сила за нищо. Просто се загледа през прозореца и дочу музикален мотив, който долиташе от нечие радио. Може би мина минута или две и той отново извади телефона си, но не успя да набере номера. Мобилният звънна в ръката му и той вдигна, развълнуван и изпълнен с очакване. В слушалката прозвуча гласът от гласовата поща, само че вече не звучеше толкова оживено, ами сериозно и сдържано, сякаш се бе случило нещо ужасно.

– Лео там ли е? – заекна Дан.

Не получи отговор. Дори не чуваше дишане, нищо. Тишината предвещаваше катастрофа и накара ужасът, преживян в гората, да се завърне. Дан си спомни студените устни на Лео, изгасващия блясък в очите и зас­тиналите му дробове.

– Той там ли е? Жив ли е?

– Чакай – каза гласът.

Слушалката изпука. Чуха се детски викове. Някой остави нещо върху маса или бюро. Чуваше се шетане и шумолене. Времето минаваше. Изведнъж – като от нищото – светът на Дан отново бе озарен от цветове и живот.

– Дан? – каза глас, който звучеше досущ като неговия.

– Лео. Ти си жив.

– Добре съм. Отново се влоших и имах гърчове, но Стина, която е медицинска сестра, ми помогна.

Лео каза, че лежи на дивана, завит с две одеяла. Говореше с изтощен, но все пак спокоен глас. Изглежда, не знаеше какво да каже в присъствието на двойката, но спомена Джанго и Minor Swing .

– Ти ми спаси живота – каза Лео.

– Май да.

– Това е сериозно.

– Това е суинг, искаш да кажеш.

– Няма нищо по-суинг, братко.

Дан не отговори, а потъна в тържествена тишина.

– Contra mundum – продължи Лео.

– Какво? – попита Дан.

– Ние срещу света, приятел. Ти и аз.

* * *

Решиха да се срещнат в хотел „Амарантен“ на Кунгсхолмсгатан, недалеч от метростанция „Родхюсет“. Лео бе сигурен, че там няма да срещне никой познат. Братята прекараха ранното утро на Бъдни вечер на четвъртия етаж, в стая с дръпнати пердета, където разговаряха и правеха планове. Подновиха сключения пакт и малко преди обяд, в предколедната навалица, Дан купи два мобилни телефона с предплатени карти, чрез които да комуникират.

После се върна на Флурагатан и когато Ракел Грейс му се обади по стационарния телефон, той отново заяви сериозно, че е решил да я послуша. Също така проведе разговор с една медицинска сестра от старческия дом, която му обясни, че Вивека е упоена и не ѝ остава много време. Той пожела весела Коледа на персонала на отделението, каза им да целунат Вивека по челото и обеща скоро да я посети.

По-късно същия ден се върна в „Амарантен“ и разказа на Лео каквото знаеше за папката, с която Ракел Грейс твърдеше, че може да го вкара в затвора. В нея имало доказателства за сделки с вътрешна информация и данъчни измами, които Ивар Йогрен бил направил от името на Лео. Дан видя бездънния гняв в очите на брат си. Омразата му го изплаши и той седеше смълчан, докато Лео обясняваше как ще си отмъстят на Ивар Йогрен и Ракел Грейс и на всички замесени. Дан сложи ръка на рамото на Лео, споделяйки болката му. Самият той обаче не мислеше за отмъщение, а за среднощното пътуване и гроба до стария смърч, както и за тирадите на Ракел за могъщите сили, които стояли зад гърба ѝ. Чувстваше с цялото си тяло, че не би посмял да отвърне на удара, не и веднага. Може би, както му хрумна впоследствие, това се дължеше на класовите им различия. Той не притежаваше вярата на Лео, че е възможно да победиш властимащите. А може би просто изхождаше от собствения си опит: все пак бе видял колко безмилостно действат.

– Абсолютно, ще си отмъстим – каза той. – Ще ги разбием, но първо трябва да опипаме почвата, нали? Трябва да имаме доказателства, да сме подготвени. Не можем ли да гледаме на ситуацията като на шанс за нещо ново?

Не знаеше какво да каже, стреляше наслуки. Но пос­тепенно Лео започна да се вслушва в думите му и час по-късно, след продължителна дискусия, те започнаха да планират, първоначално колебливо, после все по-сериозно. Много скоро осъзнаха, че трябва да действат бързо. В противен случай Ракел Грейс и организацията ѝ щяха да разберат, че са били измамени.