Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

* * *

По-рано през деня Ракел Грейс се добра с мъка до Хамнгатан и хвана такси, с намерението да се върне у дома и да рухне в леглото си. По пътя обаче се ядоса на себе си. Не беше типично за нея да отстъпва пред болестта или пред каквито и да било спънки. Реши на всяка цена да продължи да се бори, като използва на практика всичките си контакти и връзки – освен Мартин Стейнберг, който се бе сринал след редицата обаждания от полицията, – за да издири Блумквист и Даниел Брулин. Изпрати Бенямин да провери в офиса на „Милениум“ и в апартамента на Микаел на Белмансгатан. Но Бенямин се сблъска единствено със заключени врати. Накрая Ракел се отказа поне до утре и остави Бенямин да я откара от офиса в квартал Алвик до апартамента ѝ на Карлбергсвеген. Искаше най-сетне да си почине, но също така и да унищожи по-деликатните документи от проекта, които все още съхраняваше в дома си в сейфа зад гардероба в спалнята.

Часът беше четири и половина следобед. Все още беше ужасно горещо и Бенямин ѝ помогна да слезе от колата. Ракел наистина имаше нужда от него, не само като бодигард. Трябваше ѝ помощ, за да върви. След всичкото напрежение днес беше изморена и замаяна. Гадеше ѝ се, а черното ѝ поло беше подгизнало от пот. Улицата се люлееше пред очите ѝ. Въпреки това тя се изпъчи и отправи победоносен поглед към небето. Да, щяха да я разобличат и унижат, но тя се бе борила – убедена беше – в името на нещо по-голямо от нея самата: науката и бъдещето. Решена бе да си отиде дос­тойно. Закле се, че ще остане горда и силна до края, колкото и болна да беше.

Спряха до входа и Ракел помоли Бенямин да ѝ даде портокаловия сок, който ѝ бе купил по пътя. Макар да смяташе, че е некултурно, тя отпи направо от бутилката и си възвърна малко от силите. Качиха се с асансьора до шестия етаж, тя отключи блиндираната врата и каза на Бенямин да деактивира алармената система. Канеше се да прекрачи прага, но изведнъж застина и хвърли поглед към стълбите. По тях се изкачваше бледа фигура – млада жена, която изгледаше като излязла от подземното царство.

* * *

Лисбет Саландер все пак се беше поосвежила. Вярно, движеше се трудно, лицето ѝ беше бяло, очите кър­вясали, а по бузите ѝ имаше драскотини от клони и храсти. Но само преди час си купи тениска и чифт дънки втора употреба от един магазин на Упландсгатан и изхвърли окървавените си дрехи в кофата.

После си купи телефон от магазина на „Теленор“ и се снабди с бинт и спирт за дезинфекция от близката аптека. Спряла насред улицата, Лисбет превърза хълбока си, като първо отлепи кафявото опаковъчно тиксо, с което бе спряла кръвотечението в лятната вила до Вадабушьон, където влезе с взлом.

Известно време след като избяга от буса, Лисбет припадна за кратко в гората. Когато се свести, стана на крака и сряза въжето около китките си с помощта на един остър камък. Щом стигна до шосе 77, едно младо момиче я качи на стоп със стария си роувър. Откара я до Васастан, където Лисбет привлече доста внимание. Изглеждаше болна и опасна, поне според свидетеля Шел Уве Стрьомгрен, който я бе видял да влиза във входа на Карлбергсвеген.

Лисбет не се огледа в огледалото в асансьора. Не вярваше, че би ѝ подействало ободряващо. Чувстваше се ужасно. Не смяташе, че камата е засегнала някаква важна част от тялото ѝ, но беше изгубила много кръв и чувстваше, че всеки момент би могла да припадне.

Грейс, или Нурдин, както гласеше заблуждаващата табелка на вратата, не си беше у дома. Лисбет седна на долната площадка и прати съобщение на Блумквист. В отговор той я смъмри и ѝ наговори куп глупости. Тя обаче искаше просто да разбере какво е успял да научи. Микаел обобщи накратко, а Лисбет прочете съобщението, кимна и затвори очи. Усети как болката и виенето на свят се усилват и със сетни сили успя да устои на желанието да легне на пода и да изпъшка. За миг ѝ се стори, че ще е невъзможно да се изправи и да предприеме каквото и да било. Но се замисли за Холгер.

Спомни си как бе дошъл до „Флудберя“ с инвалидната си количка и отново осъзна колко много бе означавал той за нея през годините. Но преди всичко се замисли за това, което Микаел ѝ разказа за смъртта му, и проумя истината: единствено Ракел Грейс можеше да е убила стария човек. Това ѝ вдъхна сила. Лисбет трябваше да отмъсти и за Холгер. Трябваше да удари с всичка сила, колкото и лошо да бе състоянието ѝ. Ето защо се изправи и тръсна глава. Най-накрая, след десет или петнайсет минути, разнебитеният асансьор спря на шестия етаж. Вратата се отвори и отвътре излязоха едър мъж на около петдесет години и стара жена с черно поло. Странното бе, че Лисбет я разпозна още по стойката. Сякаш дори само изправеният гръб на Ракел бе достатъчен да върне Саландер в детството ѝ.