Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Не разбирам – каза тя.

– Това звучи притеснително – отговори той. – Надявах се, че ако не друго, поне съм внесъл малко яснота около историята.

– Не разбирам защо са го пазили в тайна толкова дълго.

– Лео и Дан?

Тя кимна.

– Както съм написал, имало е доказателства, уличаващи Лео в незаконни сделки с помощта на подставени лица. Сега може и да е очевидно, че Ракел Грейс и Ивар Йогрен са го натопили, но Лео и Дан не са открили начин да ги разобличат. Освен това – надявам се, че това също става ясно от текста – двамата са харесали новите си роли, пък и не са им липсвали пари. Лео често е превеждал сериозни суми на Дан, а и мисля, че братята са изживявали нов вид свобода. Свободата на актьорите, така да се каже. Получили са възможността да започнат отначало и да открият нещо ново. Дори бих казал, че ги разбирам.

– И са се влюбили.

– В Юлия и Мари.

– Снимките са чудесни.

– И това е нещо.

– Имаме късмет, че работим с добри фотографи, ако не друго – каза тя. – Но нали се сещаш, че Ивар Йогрен ще ни съди до дупка?

– Мисля, че сме добре подготвени в това отношение, Ерика.

– Опасявам се да не ни погнат и за клевета срещу починал човек заради онзи стар ловен инцидент.

– Смятам, че там също мога да се аргументирам. Пък и всъщност говоря единствено за съмнителните обстоятелства около смъртния случай.

– Не знам дали това е достатъчно. Звучи доста компрометиращо.

– Окей, пак ще го погледна. Има ли нещо, което не те притеснява, или което даже... проумяваш?

– Това, че си задник.

– Само малко. И главно вечерно време.

– Смяташ ли занапред да се посветиш на една жена, или ще продължаваш по старому?

– В най-лошия случай бих могъл да пийна шампанско и с теб.

– Ще ти се наложи.

– Под заплаха за живота ми ли?

– Ако се налага, да, защото този текст, или поне час­тите, за които няма да ни съдят, ами, текстът е...

Тя не довърши.

– Приличен? – пробва той.

– Може да се каже – отговори тя и се усмихна, след което добави „благодаря“ и разпери ръце, за да го прегърне.

Вниманието им обаче бързо бе привлечено от нещо друго. Впоследствие беше трудно да се възстанови точната хронология. Вероятно Софи Мелкер реагира първа. Тя седеше пред компютъра си и извика нещо, което остана нечуто, но изразяваше шок или изненада. Малко след това, а може би дори в същия момент, Ерика и Микаел видяха новината на телефоните си, но никой от тях не се притесни особено. Не ставаше дума за терористичен акт или опасност от война. Просто срив на борсата. Въпреки това обаче всички бяха погълнати от развоя на събитията. Наоколо постепенно настъпи онова оживление, което се среща във всяка медийна редакция, когато се случи някое важно и разтърсващо събитие.

Всички бяха дълбоко концентрирани и съобщаваха на висок глас, когато на мониторите им изскочеше нова информация, което се случваше почти постоянно. Сривът растеше така, сякаш земята се бе продънила. Индексът на стокхолмската борса падна от минус шест на минус осем, девет и четиринайсет процента, качи се обратно и после пак потъна като засмукан от черна дупка. Катастрофата и паниката бяха повсеместни и засега като че ли никой не разбираше какво се случва.

Нямаше конкретни фактори, които биха могли да са породили кризата. Хората просто мърмореха: „Непонятно, пълна лудост, какво става?“. Малко по-късно бяха повикани експерти, които запяха старата песен – за прегрялата икономика, за твърде ниските лихви, високите пазарни стойности, политическите заплахи от запад и изток, нестабилната ситуация в арабския свят, фашистките и антидемократични настроения в Европа и САЩ и всеобщия смут, който напомняше за трийсетте години на миналия век. Но това бяха все стари теми, а през деня не се бе случило нищо ново, което би могло да предизвика катастрофа с такива размери.

Паниката се появи от нищото, подклаждана от собствената си инерция. Микаел Блумквист не беше единственият, който си спомни хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ през април. Провери какво се говори в социалните медии и не остана изненадан. Там бе пълно със слухове и твърдения, които твърде често намираха отзвук и в сериозните медии.

– Не се срива само борсата – каза Микаел на глас, макар че звучеше, сякаш говори на себе си.

– Какво имаш предвид? – попита Ерика.

– Истината също потъва – каза той.

Такова бе усещането му. Сякаш интернет троловете командваха парада и не просто бяха създали изкуствено равновесие, където лъжите и фактите се изправяха едни срещу други като еквивалентни величини, ами бяха забулили целия свят с буря от измислици и теории на конспирацията. Някои от тях бяха изкусно съшити, други не толкова. Съобщаваше се например, че финансистът Кристер Талгрен се е застрелял в апартамента си в Париж, съкрушен, че милионите или милиардите му са се изпарили като дим. Новината звучеше странно отчасти защото Талгрен лично я опровергаваше в туитър и отчасти защото описанието звучеше архетипно, като ехо от смъртта на Ивар Крюгер, който се бе зас­трелял през 1932 г.