Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

В същия миг една млада жена от задните редове се изправи и викна: „Спрете, чакайте“. По някаква причина мина известно време, докато хората разберат, че това е Лисбет Саландер. Може би се дължеше на облеклото ѝ. Тя носеше шит по поръчка черен костюм, с който приличаше на момче, макар че бе забравила да се среши. Косата ѝ беше все така буйна и рошава, а и походката ѝ не беше по-смирена, както би подобавало, предвид обстоятелствата. В движенията ѝ имаше нещо агресивно, но въпреки това тя някак парадоксално изглеждаше странно нерешителна. Щом стигна до олтара, сведе глава, без да погледне никого в очите. За миг изглеждаше, сякаш се кани да се върне обратно на мястото си.

– Искаш ли да кажеш няколко думи? – попита свещеничката.

Тя кимна.

– Заповядай. Разбрах, че с Холгер сте били близки.

– Бяхме близки – повтори Лисбет.

След това отново замълча, а из църквата се разнесе шепот. Невъзможно бе да се разчете езикът на тялото ѝ, но повечето хора сметнаха, че Лисбет изглежда или ядосана, или като парализирана. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ едва се чуваше.

– По-високо – викна някой.

Тя вдигна поглед и се огледа объркано.

– Холгер беше... мрънкало – каза тя. – Имаше тежък характер. Не проявяваше уважение към хората, които предпочитат да мълчат, затворени в себе си. Не знаеше кога да се откаже. Настояваше на своето и караше най-различни неуравновесени чудаци да говорят и да споделят. Беше достатъчно тъп, че да вярва в доброто у хората, дори и в мен, а това не беше особено популярен възглед. Холгер беше горд, стар глупак, който не приемаше чужда помощ, колкото и да се нуждаеше от такава. Винаги правеше всичко възможно, за да изрови истината, и то не заради самия себе си. И, естествено...

Тя затвори очи.

– ...се намери повод да го ликвидират. Убиха беззащитен стар мъж в собственото му легло и честно казано, това ме вбесява, особено като се има предвид, че двамата с Холгер...

Тя така и не завърши изречението и като че ли не знаеше какво повече да каже. Загледа се с празен пог­лед някъде встрани, но след малко изпъна гръб и погледна право към събралите се хора.

– Последния път, когато се видяхме, говорихме за статуята ей там – продължи тя. – Холгер се чудеше защо тя ме впечатлява толкова много, а аз казах, че никога не съм я възприемала като паметник на героична постъпка. За мен тя изобразява гнусното малтретиране на един дракон. Холгер ме разбра и ме попита какъв тогава е този огън, който бълва драконът? Казах, че това е същият огън, който гори във всички тормозени хора. Същият огън, който ни изпепелява, но понякога... ако някой глупак като Холгер ни забележи, поиграе с нас малко шах, заприказва ни и изобщо се поинтересува от нас, огънят може да се превърне в нещо съвсем различно. В сила, която ни помага да отвърнем на удара. Холгер знаеше, че човек може да се изправи дори когато е прободен с копие, затова беше такова досадно мрънкало.

Лисбет отново замълча, след което се обърна, пок­лони се сковано към ковчега и каза „благодаря“ и „извинявай“. Долови погледа на Микаел Блумквист, който ѝ се усмихна, и тя може би отвърна на усмивката му. Трудно е да се каже.

Хората зашепнаха и се разшумяха. Предстоеше сбогуването с покойника, но на свещеничката ѝ беше трудно да въдвори ред. Ето защо никой не забеляза как Лисбет Саландер се изниза покрай скамейките, излезе навън и се отправи към площада и уличките на Гамла стан.

Благодарности от автора

Благодаря от сърце на моя агент Магдалена Хедлунд и издателите ми Ева Йедин и Сусана Романус.

Голямо благодаря и на редактора ми Ингемар Карлсон, на брата на Стиг Ларшон, Йоаким, и на техния баща Ерланд, на приятелите ми Юхан и Джесика Нурберг, както и на Давид Якоби, специалист по сигурността в „Касперски Лаб“.

Благодаря също и на английския ми издател Кристофър Маклехоуз, на Джесика Баб Бунде и Йохана Кинш от „Хедлунд Ейджънси“, на Нанси Педерсен, професор по генетична епидемиология в Шведския регистър на близнаците, на Улрика Блумгрен, инспектор в затвора „Хал“, на Светлана Лагеркранс, главен лекар и доцент в университетска болница „Каролинска“, на Хедвиг Шелстрьом, професор по компютърни науки в Кралския технически институт, на Агнета Гешуинд, заместник-директор на Стокхолмския градски регистър, на Матс Галвениус, вицепрезидент на „Свенск Фьоршекринг“, на съседа ми Йоаким Холман, на Даника Крагич Йенсфелт, професор по компютърни науки в Кралския технически институт, на Ниряр Мазумдер и Сабикунахер Мили, и разбира се, на Линда Алтрув Берг и Катерине Мьорк от „Агенция Нурщедс“.