Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Сега Микаел и мъжът, вероятно Даниел, седяха в апартамента пред обърнатата картина. За всеки случай телефоните им бяха изключени и оставени в малката кухня вляво. Беше горещо и двамата се потяха обилно. Микаел опита да отвори прозореца, но без успех.

– Онзи спринцовка ли държеше?

– Така изглеждаше.

– Какво може да е имало в нея?

– В най-лошия случай синтетично кураре.

– Отрова?

– Да. В по-големи дози блокира всичко, дори дихателната мускулатура, така че умираш от задушаване.

– Явно си запознат с ефекта – каза Микаел.

Мъжът изглеждаше тъжен и Микаел се загледа през прозореца, в синьото небе.

– Даниел ли да те наричам? – попита той.

Мъжът мълчеше. Колебаеше се.

– Дан – отвърна накрая.

– Това галено име ли е?

– Не, получих зелена карта и станах американски гражданин. Положих големи усилия да изтрия връзката със старото си име. Сега се казвам Дан Броуди.

– Или по-скоро Лео Манхеймер.

– Да, вярно.

– Странно е, нали?

– Странно е.

– Смяташ ли да ми разкажеш историята си, Дан?

– Ще опитам.

– Имаме време. Никой няма да ни потърси тук.

– Дали се намира нещо по-силно за пиене?

– Ще погледна в хладилника.

Микаел отиде в кухнята и откри цял куп бутилки бяло вино от регион Сансер. Помисли си, на границата с черния хумор, че това е новото му правило – да се напива, за да изкопчи информация. Взе една бутилка с капачка на винт и две чаши.

– Ето – каза той и наля.

– Не знам откъде да започна. Но каза, че си се срещнал с Хилда. Тя каза ли ти за...

Дан отново се поколеба, сякаш мислеше за име или случка, които не могат да бъдат назовани току-така.

– За какво?

– За Ракел Грейс?

– Хилда говори много за нея.

Дан нямаше коментар. Просто вдигна чашата си и отпи спокойно и решително. После бавно започна да разказва. Историята започваше в един джаз клуб в Берлин, със соло на китара и една жена, която го гледаше.

* * *

Навлязоха в някаква гора и спряха. В буса беше нетърпимо горещо. Отвън не долитаха други звуци освен чуруликане на птици и бръмчене на мухи. Двигателят работеше на празен ход. Лисбет беше жадна. Кашляше и се чувстваше зле. Бяха я упоили с някаква форма на хлороформ, вързаха я, ритаха я, и тя все още лежеше на пода. Сега обаче се изправи на колене и останалите не възразиха, но продължиха да я държат под око. Двигателят спря и те си кимнаха. Бенито изпи две таблетки с малко вода. Лицето ѝ имаше пепеляв цвят и тя остана седнала, а Башир и другият мъж се изправиха. Мъжът имаше татуировки по предмишниците и Лисбет едва сега видя емблемата на кожения му елек. МК „Свавелшьо“, същият клуб, с който преди си сътрудничеше баща ѝ, а след него и сестра ѝ. Да не би Камила и нейните хакери да бяха открили адреса ѝ?

Лисбет се загледа в задната врата на буса и си припомни как мъжът я отвори, за да изхвърли телефона. С математическа точност прецени силата в движението му, или по-скоро липсата на такава. Не можеше да разхлаби въжето около китките си, но би могла да отвори вратата с ритник. Това беше добре, както беше добре, че Бенито има черепна травма, а мъжете са изнервени. Чуваше се в дишането им и си личеше в погледите им. Башир направи гримаса, точно както във Валхолмен, и отмести десния си крак назад. Канеше се да я изрита. Лисбет пое удара и реагира леко пресилено. Не че имаше нужда. Ритникът беше силен и попадна в ребрата ѝ. Последва още един в лицето и тя се престори на замаяна, но в действителност наблюдаваше Бенито внимателно.

Лисбет още от началото имаше чувството, че това е шоуто на Бенито. Последната дума щеше да е нейна. И ето че сега тя се наведе към сивата пазарска чанта на пода и извади оттам червено парче кадифен плат. В същия миг мъжете сграбчиха здраво Лисбет за раменете. В това вече ѝ бе трудно да открие нещо положително, особено след като Бенито отново бръкна в чантата и извади една кама. Керис беше права и лъскава, с дълго, позлатено в края острие. Дръжката беше умело издялана и представляваше глава на демон с дръпнати очи. Оръжието би трябвало да се намира в музей, а не в ръцете на пребледнялата психопатка с бинтована глава, която разглеждаше камата с нездрава нежност.

Бенито се зае да обяснява как възнамерява да използва оръжието. Лисбет не я слушаше особено със­редоточено, а не беше и необходимо. Бе чула достатъчно. Ножът щеше да я намушка през червения плат, малко под ключицата и насочен надолу, право към сърцето. Докато вадеше острието, Бенито щеше да избърше кръвта в плата. Каза, че процедурата изисквала финес.