Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Искаш да кажеш, че не можеш да го спасиш?

Гласът му не звучеше човешки.

– Съжалявам, но не мога – излъга тя.

Наложи се Бенямин да се намеси. Той сграбчи здраво Даниел и облепи устата му с лепенка. Ракел помоли за извинение и обясни по-подробно:

– Скоро дихателната мускулатура отново ще бъде блокирана. Лео Манхеймер ще умре от задушаване – каза тя и го погледна. – Ситуацията е доста деликатна, Даниел. Лео умира, а твоите отпечатъци са по спринцовката. Освен това имаме очевиден мотив, нали? Виждам в очите ти, че му завиждаш за всичко, което е получил. Но позитивното е...

Даниел се мяташе диво, опитвайки да се освободи.

– Позитивното е, че Лео все пак може да продължи да живее – по нов начин, чрез теб, Даниел – продължи тя и посочи целия апартамент. – Можеш да получиш неговия живот, неговите пари и възможности. Можеш да заживееш като в мечтите си. Можеш да заемеш неговото място, Даниел. Можеш да имаш всичко, обещавам. Противната лакомия на Лео и ужасните неща, които е вършил, никога няма да излязат наяве. Ние ще се погрижим за това. Ще те подкрепим по всички възможни начини. Вие сте огледални близнаци, това е малка пречка, вярно. Но приликата ви е просто изключителна. Ще се получи, вече го знам.

В същия миг Ракел чу странен шум. Идваше от Даниел, който бе раздробил един от зъбите си.

Глава 20

22 Юни

Лео Манхеймер най-накрая излезе от кабинета си и Микаел се изправи, за да се здрависа с него. Срещата беше необикновена. Микаел бе отделил много време да изучава Лео, а ето че сега двамата стояха тук, лице в лице. Микаел веднага усети, че между тях има нещо неизказано и болезнено, някаква сянка или призрак.

Лео разтърка нервно ръце. Ноктите му бяха дълги и поддържани. Носеше светлосин ленен костюм, сива тениска и маратонки. Косата му беше буйна и малко рошава. Изглеждаше напрегнат и като че ли се ослушваше за нещо. Не покани Микаел вътре, а остана в голямото фоайе пред рецепцията.

– Хареса ми разговора ти с Карин Лаестандер във „Фотографиска“ – каза Микаел.

– Благодаря – каза Лео. – Беше...

– ...компетентен – допълни Микаел и се усмихна приятелски. – И верен. Живеем във време, когато лъжите и фалшивите новини влияят на света повече от всякога. Или може би трябва да кажем „алтернативните факти“?

– Post-truth society 65 – каза Лео и се усмихна несигурно.

– Така е, а освен това си играем и със собствените си самоличности, не е ли така? Преструваме се на такива, каквито не сме – във фейсбук и така нататък.

– Аз нямам фейсбук.

– Нито пък аз. Не го разбирам. Но все пак понякога играя роли – продължи Микаел. – Това е част от работата ми, така да се каже. Ами ти?

Лео погледна първо към ръчния си часовник, а пос­ле към площада, който се виждаше през прозореца.

– Извинявай – каза той. – Графикът ми за днес е безнадеждно претрупан. За какво искаш да говорим?

Микаел отговори:

– Според теб за какво става дума?

– Нямам представа.

– Значи, не си правил никакви глупости? Нищо, което би заинтригувало вестника ми „Милениум“?

Лео преглътна. Замисли се, сведе глава към пода и каза:

– В миналото съм правил някои транзакции, които биха могли да се осчетоводят по-добре. Малко е оплетено.

– Ще се радвам да погледна – отвърна той. – Такива каши са по моята специалност. Но в момента се интересувам от по-лични неща. Дребни промени, може да се каже.

– Промени?

– Именно.

– Какви?

– Например това, че си станал десничар.

Лео – ако това изобщо беше Лео – като че ли отново се ослуша за нещо.

– Всъщност не съм. Просто смених ръцете. Винаги съм можел да боравя и с двете. Нарича се амбидекстрия.

– Значи, пишеш еднакво добре с лявата и с дясната ръка?

– До голяма степен.

– Можеш ли да ми покажеш?

Микаел извади бележник и химикалка.

– Предпочитам да не го правя.

По горната устна на Лео изби пот. Погледът му блуждаеше.

– Днес май не се чувстваш много добре?

– Не особено.

– Сигурно е от жегата.

– Може би.

– Аз също съм в доста лоша форма – продължи Микаел. – Пих досред нощ с Хилда фон Кантерборг. Ти я познаваш, струва ми се?

Микаел забеляза страха в очите на мъжа и разбра, че го е спипал. Долови го в погледа му, в езика на тялото. Но може би – той се вгледа по-внимателно – имаше и нещо друго, което не можеше да се определи толкова лесно. Може би някакво нетърпение или пък колебание. Сякаш Лео, или който и да е беше това, се канеше да вземе важно решение.