Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Врявата можеше да привлече вниманието на съседите или други хора, а дотогава Лео можеше вече да има гърчове и да се задушава, след като дихателната му мускулатура е започнала да отказва. Положението беше критично и Ракел се намираше в опасност. Беше преминала поредната граница и сега трябваше да бъде по-умна от всякога. Ето защо каза с най-авторитетния си медицински глас:

– Укротете се. Дадох му успокоително, нищо повече. Дишай, Лео. Така! Скоро ще се почувстваш по-добре. Трябва да говорим като разумни хора, нали? Не да викаме „звяр“ и „чудовище“ и други глупости. Това е... Йон, той работи с мен и има медицинско образование. Ще постигнем разбирателство, убедена съм в това. Сега наистина е време да ви разкажа цялата тъжна история. Радвам се, че най-накрая сте се срещнали.

– Лъжеш – изплю Даниел.

Ситуацията беше неконтролируема. Братята вдигаха твърде много шум. Ракел се боеше, че всеки момент в апартамента може да нахлуе някой съсед. Продължи да говори, опитвайки се да обуздае ситуацията, като междувременно отброяваше минутите до неизбежното – отровата да проникне в кръвта, да подейства на никотинергичните ацетилхолинови рецептори и да блокира мускулите. За щастие, не се появиха други хора. Никой не бе подал сигнал в полицията. Лео Манхеймер просто залитна – Ракел знаеше, че ще стане точно така – и падна сгърчен върху червения персийски килим. Макар че за нея това беше драстична стъпка, тя си позволи една шеметна секунда на наслада. Знаеше, естествено, че във всеки един момент би могла да го спаси. А би могла и да го остави да умре. Това зависеше от обстоятелствата, така че трябваше да разсъждава трезво, да звучи интелигентно и убедително и да се възползва от горчивината и комплекса за малоценност на Даниел.

Щеше да го накара – такъв беше планът ѝ – да изиграе ролята на живота си.

* * *

Още докато Лео падаше към килима, Дан Броуди осъз­на, че се случва нещо ужасяващо. Лео се срина така, сякаш тялото му вече не функционираше. Хвана се за гърлото, след което се вцепени. Дан забрави всичко останало, падна на колене до брат си, изкрещя и го разтърси. Тогава Ракел Грейс заговори. Дан почти не я слушаше. Беше се отдал изцяло на това да вдъхне живот на Лео, а и думите на Ракел бяха твърде непонятни, за да може да ги възприеме.

– Даниел – каза тя. – Ще оправим всичко. Ще се погрижим да заживееш по-добре, отколкото някога си си мечтал. Ще имаш фантастичен живот с неограничени ресурси.

Това бяха безсмислици, празни думи, а междувременно състоянието на Лео се влошаваше все повече. Той скимтеше, имаше конвулсии и се бореше да си поеме дъх. Лицето му беше пепеляво, а устните посинели. Задушаваше се, а погледът му беше неясен и паникьосан. Дан се канеше да му направи изкуствено дишане – нещо, на което се научи в Бостън, след като една от тогавашните му приятелки за малко да се предозира с кокаин. Ракел обаче го спря внимателно и каза няколко изречения, в които той не можа да не се вслуша, може би защото се намираше в ситуация, в която бе готов да се хване за всяка сламчица. А и Ракел вече звучеше различно, не толкова пламенно, а по-скоро като уравновесен лекар. Провери пулса на Лео през найлоновите си ръкавици, след което се усмихна успокоително.

– Няма страшно – каза тя. – Конвулсиите му са леки. Скоро ще е по-добре. Дадох му силна, но безопасна доза седатив. Ето, виж!

Тя му подаде спринцовката и Дан я взе, макар да не разбираше каквото доказва това.

– Защо ми я даваш?

Ракел се изправи и застана до едрия мъж, който още носеше връхни дрехи – синьо ватирано яке и зимни ботуши – и се усмихваше нервно и подкупващо, точно като Ракел. На Дан му хрумна ужасна мисъл.

– Искаш отпечатъците ми да са по нея ли? – попита той и пусна спринцовката на земята.

– Спокойно, Даниел. Чуй ме.

– Защо да те слушам?

Той извади телефона си, трябваше да повика линейка. Само че мъжът грубо го спря. Дан се паникьосваше все повече. Да не би да искаха да убият Лео? Възможно ли беше изобщо? Парализиращ страх заби нокти в тялото му. До него Лео дишаше тежко и изглеждаше, сякаш наистина умира. Дан изкрещя право в свръхчувствителното му ухо.

– Бори се! Ще се справиш!

И Лео действително реагира. Челото му се набръчка. Той стисна зъби и лицето му възвърна малко от цвета си. Но беше само временно. След миг отново пребледня и изглежда пак не му достигаше въздух. Дан се обърна към Ракел Грейс.

– Спаси го, по дяволите! Нали си лекар. Не искаш да го убиеш, нали? Или искаш?