Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Не, не, какво говориш? Естествено, че не. Скоро ще е на крака, ще видиш. Отмести се и ще го свестя – отвърна тя.

Щом видя колко решително Ракел пристъпва и взима чантата си, Дан нямаше друг избор, освен да ѝ се довери. Това показваше колко е отчаян. Хвана ръката на брат си, надявайки се, че човекът, който му бе инжектирал отрова, ще го спаси.

* * *

Ракел Грейс съзнаваше, че е от жизненоважно значение да се държи като лекар и да излъчва увереност. Ето защо потисна импулса да запуши дихателните пътища на Лео и да ускори целия процес. Вместо това приготви спринцовка с физостигмин, вдигна ръкава на пуловера му и заби иглата във вената на ръката му. Състоянието му мигновено се подобри, макар че Лео продължаваше да е сериозно замаян. Ракел усети – и това беше най-важното, – че си е възвърнала малко от доверието на Даниел.

– Сега ще се оправи ли? – попита той.

– Ще се оправи – потвърди Ракел и продължи да говори.

Импровизираше, разбира се. Но можеше да се уповава на кризисната стратегия за Лео Манхеймер, която бе разработена още отдавна и включваше Ивар Йогрен. Ивар беше научил логин данните на Лео във фирмата и от негово име, или по-скоро чрез представители, беше направил редица нелегални транзакции на пазарите за опции и акции. Транзакциите бяха събрани в папка, която можеше да вкара Лео в затвора и да съсипе социалното и професионалното му реноме. Тези данни вече бяха използвани срещу него, против волята на Ракел. Благодарение на тях Ивар спечели Маделейн Бард, от което Ракел определено не беше във възторг. Личното ѝ мнение беше, че Ивар Йогрен е глупак. Но тя трябваше да се примири с това, защото имаше нужда от него и от данните, за да може да притисне Лео, ако той научи нещо и реши да я изоб­личи.

– Даниел – каза тя. – Сега ме чуй, трябва да ти кажа нещо важно. По-важно от всичко, което чу досега.

Той я погледна така умолително и отчаяно, че ѝ вдъх­на увереност. Тя заговори едновременно меко и строго, като лекар, който съобщава важна информация.

– Лео е свършен. Боли ме да го кажа, но е така. Търгувал е с вътрешна информация и е направил нелегални транзакции. Ще го пипнат.

– А? За какво говориш?

Ракел видя, че Дан не възприема думите ѝ. Просто милваше брат си по косата и повтаряше, че всичко ще е наред. Останалото бяха празни приказки. Това подразни Ракел и тя продължи по-остро:

– Казах да ме слушаш. Лео не е такъв, какъвто си мислиш. Той е мошеник. Имаме доказателства. Лео си служи с измама и ще влезе в затвора.

Даниел я гледаше объркано.

– Защо му е да го прави, по дяволите? Парите дори не го интересуват.

– Тук бъркаш.

– Така ли? Та той искаше да ми даде половината от притежанията си, просто така.

Той направи жест с ръка и Ракел прехапа устна. Тази информация не ѝ се понрави.

– Защо да се задоволяваш само с половината?

– Не искам нищо. Искам само...

Той млъкна. Бе разбрал, а може би не. Но във всеки случай подозираше нещо. Паниката се завърна в очите му. Ракел очакваше да се стигне до нов изблик, може би дори до насилие. Погледна към Бенямин, за да се увери, че е готов. Но нищо не се случи. Даниел просто наблюдаваше Лео напрегнато.

– Какво му даде всъщност? Не беше успокоително, нали?

Тя не отговори. Не знаеше как да изиграе картите си. Осъзнаваше, че всяка дума, всеки нюанс в интонацията ѝ може да се окаже от решаващо значение.

– Кураре – каза накрая.

– И какво е това?

– Растителна отрова.

– Защо, по дяволите, си му дала отрова?

Той отново крещеше.

– Сметнах го за необходимо – отговори тя.

Даниел погледна към Бенямин. Приличаше на отчаяно животно, хванато в капан.

– Но после...

– Да?

– После му даде нещо друго.

– Физостигмин. Облекчава ефекта от отровата – каза тя.

– Добре, значи сега ще го заведем в болница, нали? – попита той.

Ракел замълча и той вдигна телефона си. Тя се замисли дали да каже на Бенямин да му го вземе, но се въздържа. Докато не решеше да позвъни, нямаше опасност. Засега търсеше в Гугъл, вероятно информация за отровата. Зачете се, но след известно време в очите му проблесна ужас и тогава Ракел дръпна телефона от ръцете му, при което Даниел откачи. Започна да крещи и да размахва ръце и крака и дори на Бенямин му беше трудно да го озапти.

– Успокой се, Даниел.

– Няма!

– Стига. Искам да ти направя фантастичен подарък, не разбираш ли? – каза тя.

– Какво говориш, мамка му? – изрева той.

Тя отвърна, че физостигминът противодейства на ефекта от отровата само временно.