Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Кой е тук?

– Ти как мислиш?

Тя каза, че не знае. Че няма представа. Но това не беше вярно. Започваше да разбира. Забеляза колко напрегнати са раменете на Лео и как той я гледа, сякаш я вижда за пръв път. Осъзна, че трябва да нанесе твърд и безмилостен удар още преди Даниел Брулин да е изскочил от съседната стая.

Глава 19

22 Юни

Ракел Грейс не беше в дома си на Карлбергсвеген и Лисбет реши да не губи време. Хвана метрото в обрат­ната посока, слезе на Слусен и тръгна по Йотгатан. Аника Джанини ѝ бе съобщила, че Бенито Андершон е избягала от лазарета в Йоребру, така че Лисбет беше нащрек. Тя винаги внимаваше, а животът в затвора също бе допринесъл за това, но може би все пак подценяваше заплахата. По петите ѝ имаше повече групировки, отколкото предполагаше. Стари и тъмни сили от миналото обединяваха силите си и обменяха информация.

Юнското слънце беше изпепеляващо и оживените улици бяха позатихнали. Хората вървяха бавно, гледаха витрините и седяха в ресторантите и уличните кафенета. Лисбет продължи към Фискаргатан. Джобът ѝ извибрира. Беше получила криптиран есемес от Блумквист, в който пишеше:

Лео е Даниел. Сигурен съм!

Тя отговори:

Той проговори ли?

Микаел отвърна:

Още не знам. Ще пиша пак!

Лисбет обмисли дали да отиде до „Нормалмстори“, за да види дали може да помогне с нещо. Но се отказа. Първо искаше да се добере до Ракел Грейс и като начало смяташе да провери дали не може да я проследи до друг адрес. Продължи по Фискаргатан, като остана нащрек. Чудеше се дали наистина е добра идея да се прибере у дома. Апартаментът принадлежеше на Ирене Несер, фалшивата ѝ самоличност, а Лисбет се бе постарала да остави достатъчно димни завеси. Но мрежата се затягаше. Хората в квартала я забелязваха. Вече беше полузнаменитост – статус, който ѝ бе особено омразен. Двама души – проклетията Кале Блумквист и агентът на АНС Ed the Ned вече я бяха проследили дотук, а слуховете плъзваха лесно. Хората приказваха. Трябваше да продаде скапания апартамент. И без това беше твърде голям за нея. Трябваше да се премести някъде далеч. Може би най-добре беше да се чупи още сега.

Но беше твърде късно. Усети го в мига, в който видя сивия бус нагоре по улицата. В автомобила нямаше нищо особено – стар модел, паркиран съвсем нормално до тротоара. Въпреки това събуди подозрението ѝ. Бусът потегли към нея и Лисбет тръгна в обратната посока. Но не стигна далеч. Мъж с брада изскочи ненадейно от един вход и притисна мокър парцал към лицето ѝ. Започна да ѝ се гади. Ама че беше идиотка. Усети, че ще припадне. Улицата и стените на сградите затанцуваха около нея и тя не можеше да се бори повече. Успя единствено да извади телефона си и да прошепне:

– Дива витра.

След това се олюля и мъжът я вкара в буса през задната врата. Макар че виждаше замъглено, Лисбет усети миризмата на сладък парфюм, която ѝ беше твърде добре позната.

Декември, година и половина по-рано

Дан чуваше гласовете, които идваха от всекидневната. Разбра, че нещата не се развиват по план. Ракел Грейс, изглежда, ги беше разкрила и той не видя друго решение, освен да се втурне навън и да я притисне до стената, без да се бави, но и без ефекта на изненадата, на който се бяха надявали.

Може би затова нещата се объркаха толкова бързо, а може би и Дан бе подценил впечатлението, което ще му направи Ракел Грейс. Но самият ѝ вид го захвърли обратно в момчешките му години. Спомни си как тя стоеше на втория етаж във фермата и го наб­людаваше хладно, докато Дан свиреше на китарата си. Осъзна, че сигурно още тогава го е сравнявала с Лео и е анализирала приликите. Тази мисъл го изкара извън кожата му.

– Помниш ли ме? – каза той.

Беше побеснял и направи крачка напред, но не можеше да избяга от смущението, което изпитваше паралелно с гнева.

Ракел Грейс остана на място, запазила забележително самообладание.

– Помня те – каза тя. – Как се чувстваш?

– Искаме да знаем точно какво е станало – изсъска той и едва тогава тя отстъпи леко.

Въпреки това приглади спокойно яката си и погледна ръчния си часовник. Беше облечена с черен костюм и черно поло. Косата ѝ беше къса, боядисана в тъмно русо. Устата ѝ потръпваше и тя очевидно беше изнервена, но въпреки това излъчваше нарастващ, вледеняващ хлад. Имаше авторитета на учителка и Дан се почувства сякаш по-скоро тя ще го нахока, а не обрат­ното.

– Успокой се – каза тя.

– Няма – продължи той. – Имаш много да обясняваш.