Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Бенито беше близка с онзи клон на МК „Свавелшьо“, който получаваше информация от сестрата на Лисбет, Камила, и нейните хакери. Ракел Грейс пък разполагаше с подкрепата на своята организация, която също бе технически компетентна. Преди всичко обаче, въпреки заболяването си, Ракел разчиташе на своята бдителност и на силата на волята си.

В момента живееше временно в един хотел на Кунгсхолмен. Знаеше много добре, че нещата ще се влошат сериозно, и в действителност го беше очаквала. Очакваше го още от онзи двайсет и трети декември преди около година и половина, когато всичко излезе извън контрол. Вярно, тогава не съзираше друг изход, но действията ѝ си оставаха хазартни. Сега отново бе готова.

Предпочиташе да започне със Саландер и Кантерборг. Засега обаче нямаше как да ги открие, затова бе решила най-напред да се захване с Даниел Брулин. Той беше слабото звено. Ето защо в момента Ракел вървеше покрай „НК“63 на Хамнгатан. Носеше тънък сив костюм и черно памучно поло и въпреки гаденето и болките се чувстваше силна.

Но жегата я измъчваше. Какво се случваше с Швеция? Когато беше млада, нямаше такива лета. Това си беше тропически климат, пълна лудост. Беше потна и лепкава, но стисна зъби и изпъна гръб. В застоялия въздух се долавяше задушлива воня. Ракел подмина една разкопана отсечка от тротоара, където работеха двама мъже със сини гащеризони, които ѝ се сториха дебели и грозни. Продължи нататък към „Нормалм­стори“ и се канеше да ускори крачка към „Алфред Йогрен“, когато забеляза нещо крайно тревожно. Журналистът Микаел Блумквист, на когото вече се бе натъкнала в жилищната сграда на Хилда, тъкмо минаваше през главния вход. Ракел направи крачка назад. После се обади на Бенямин.

Време беше той да си заработи заплатата.

63 От „Нурдиска компаниет“, името на два големи универсални магазина в Стокхолм. – Б. пр.

* * *

Дан Броуди, или Лео Манхеймер, както се наричаше понастоящем, седеше на стола в прекомерно луксозния си кабинет и усещаше как сърцето му бие и стените се приближават. Какво да прави? Неговият junior advisor 64 – както се титулуваше секретарят му, понеже беше мъж – съобщи, че Микаел Блумквист го очаква на рецепцията. Дан отговори, че ще дойде след двайсет минути.

Почувства, че е неучтиво да го каже, но имаше нужда – далеч не за първи път – да обмисли как би могъл да разобличи Ракел Грейс. Кой знае, може би Микаел Блумквист можеше да му помогне. Мисълта му бе хрум­вала и преди и Дан бе склонен да поеме по този път, каквото и да му костваше това.

64 Младши съветник (англ.). – Б. пр.

Декември, година и половина по-рано

Валеше сняг. Двамата чакаха Ракел Грейс в апартамента на Флурагатан, а Дан не спираше да се извинява.

– Няма проблеми – каза Лео. – Вчера имах посетител в офиса, след като ти си тръгна.

– Кой?

– Малин – отговори той. – Пихме шампанско. Не мина много добре, въобще не бях във форма. Когато пак останах сам, написах едно нещо. Искаш ли да видиш?

Дан кимна, а Лео стана от пианото и излезе от стаята за около половин минута. Върна се с лист хартия, прибран в найлонов джоб. Изглеждаше сериозен и изпълнен с вина. Пресилено бавно Лео подаде на Дан бежовия лист, който имаше релефен воден знак в горния край.

– Мисля, че е нужна и нотариална заверка – каза той.

В документа с изящен почерк бе написано, че Лео му отстъпва половината от всичките си активи.

– Божичко – каза Дан.

– В дните между Коледа и Нова година ще се срещна с адвокатката си и ще я информирам – продължи Лео. – Като се имат предвид обстоятелствата, би трябвало всичко да мине гладко. Дори не гледам на това като на подарък. Получаваш това, което отдавна ти се полага.

Дан замълча. Знаеше, разбира се, че трябва да се разчувства, да се хвърли на врата на брат си и да каже: „Ти си луд, това е твърде много, твърде щедро“.

Но редовете върху бежовия лист не го накараха да се почувства по-добре, нито правеха ситуацията по-проста. Първоначално Дан не разбра защо реагира така дребнаво и обидчиво. После осъзна, че в подаръка има нещо агресивно, позитивно агресивно, както биха казали психолозите. Самият факт, че Лео може да му даде толкова пари, показваше смазващото му превъзходство. Колкото и щедър да бе жестът, той го караше да се чувства нищожен.

Дан изрече редица мили думи, но накрая добави решително:

– Не мога да го приема.

Видя отчаянието в очите на Лео.

– Защо?

– Не става така. Миналото не може да се поправи толкова лесно.