Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Идеята ми не е да поправям нещо. Искам просто да постъпя правилно. Така и така проклетите пари не ме интересуват.

– Не те интересуват?

Дан направо не беше на себе си, но въпреки всичко осъзнаваше абсурдността на ситуацията. Предлагаха му десетки милиони, които щяха да променят живота му из основи, а той се чувстваше наранен и ядосан. Може би се дължеше на вчерашната разправия, на алкохола, на това, че почти не бе спал. Имаше безброй възможни причини, като комплекса му за малоценност и какво ли още не. Така или иначе, Дан се разкрещя:

– Нищо не разбираш. Не можеш да говориш така на човек, който цял живот е живял в периферията. Твърде късно е, Лео! Твърде късно!

– Не, не е. Можем да започнем отначало.

– Твърде късно е – повтори той.

– Стига! – изръмжа Лео в отговор. – Не си справедлив.

– Чувствам се купен. Разбираш ли? Купен!

Отиде твърде далеч. Знаеше това и изпита болка, когато Лео не го контрира със същата ярост, ами просто отвърна тъжно:

– Знам.

– Какво знаеш?

– Че те са унищожили твърде много. И ги мразя заради това. Но все пак... Ние се открихме. Това е нещо голямо, нали?

В гласа му имаше такова отчаяние, че Дан смотолеви:

– Благодарен съм, разбира се, но...

Не можа да продължи. Не му хареса собственото му „но“ и се канеше да каже нещо различно, може би „извинявай, аз съм идиот“, нещо от този род. Впоследствие добре си спомняше този момент. Бяха на ръба на помирението и сигурно отново щяха да намерят общ език, стига само да имаха време. Но не стана така. Откъм стълбите се чу шум – стъпки, които скоро затихнаха. Още нямаше дванайсет. До срещата с Ракел Грейс оставаше повече от час и Лео дори не беше сложил масата и сервирал храната от фирмата за кетъринг.

– Скрий се – прошепна той.

Лео прибра документа с дарението, а Дан влезе в близката спалня и затвори вратата.

* * *

Лео Манхеймер открай време беше източник на притеснения, и то не само заради онова, което бяха принудени да направят с Карл Сегер. В последно време обаче беше особено нестабилен. Ракел Грейс смяташе, че това се дължи на Маделейн Бард. Загубата ѝ го бе направила подозрителен, затова Ракел се замисли, когато той отмени коледния им обяд и вместо това я покани в дома си. Тя знаеше всичко за Лео.

Знаеше например, че като много други ергени, Лео не обичаше да готви или да кани хора вкъщи, особено такива, в чиято компания не се чувства комфортно. Ето защо Ракел Грейс реши да се появи по-рано с обяснението, че иска да му помогне в кухнята. В действителност искаше да разбере дали има някакъв проблем и дали Лео не е открил нещо.

Навън валеше сняг, а тя вървеше под изрисуваното синьо небе във входа, когато чу развълнувани гласове откъм апартамента. Гласове, които тревожно си приличаха. Тя потръпна и осъзна, че нещо определено не е наред. За момент Ракел остана на място, без да знае какво да направи. Лео имаше ненадминат слух и тя се изненада, че гласовете вътре не замлъкнаха. Прати съобщение на Бенямин:

При Лео на Флурагатан съм. Нуждая се от помощ­та ти.

После добави:

Вземи лекарската ми чанта, с цялото оборудване!

След това изпъна гръб, почука на вратата и се приготви за най-топлата си коледна усмивка. Но не се наложи да я използва. Лео грейна още щом отвори вратата, целуна я по бузите и взе палтото ѝ, точно както бе възпитан да прави. Разбира се, беше твърде деликатен, за да отбележи, че тя е подранила с цял час.

– Изглеждаш елегантно както винаги, Ракел. Как е коледното настроение? – каза той.

– Прекрасно – отвърна тя.

Ракел отбеляза наум, че Лео играе ролята си доста добре. Трябваше да огледа лицето му подробно, докато открие следи от напрежение. При други обстоятелства вероятно би могъл да я заблуди. Но в момента погледът ѝ бе остър, а освен това Лео беше допуснал някои очевидни грешки. Сигурно сам го осъзнаваше. Преди малко се чуваха гласове, но ето че сега бяха сами. И най-вече – това ѝ направи особено впечатление – на дивана имаше китара. Китара! Ракел попита:

– Как е Вивека?

– Мисля, че краят наближава.

– Горката.

– Ужасно е – каза той.

Глупости , помисли си Ракел. Сигурно се радваш, че старата сврака най-накрая ще умре.

– Когато и двамата родители си отидат, човек остава сам – продължи тя и докосна ръката му, може би за да го успокои, или пък за да покаже, че изпитва съчувствие, а не подозрение, както бе в действителност. Но това се оказа грешка. Лео изтръпна, изглежда не му беше приятно и в очите му проблесна гняв. Ракел се изплаши и отново погледна китарата. Реши засега да остави нещата така. Искаше да даде време на Бенямин да приготви чантата ѝ и да дойде тук. Безобидният разговор продължи още десетина минута. Накрая обаче Ракел не издържа и попита: