Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Левак съм.

– Левак – повторих аз. – И не е ли вярно, че вечерта на шести, преди да напуснете апартамента й, Реджина Кампо ви е помолила да я ударите с юмрук по лицето?

Минтън скочи на крака.

– Ваша светлост, няма основания за такива въпроси. Господин Холър просто се опитва да размъти водата, като прави възмутителни изказвания и ги обръща на въпроси.

Съдията ме погледна и зачака отговора ми.

– Госпожо съдия, това е елемент от теорията на защитата, която очертах във встъпителната си пледоария.

– Ще ви позволя да зададете въпроса си. Само побързайте, господин Холър.

Прочетоха въпроса на Талбот. Той се захили и поклати глава.

– Не е вярно. Никога през живота си не съм удрял жена.

– Ударили сте я три пъти с юмрук, нали, господин Талбот?

– Не съм. Това е лъжа.

– Казахте, че никога през живота си не сте удряли жена.

– Точно така. Никога.

– Познавате ли проститутката Шакила Бартън?

Свидетелят трябваше да се замисли, преди да отговори.

– Името не ми говори нищо.

– В уебсайта, където рекламира услугите си, тя използва псевдонима Шакила Белезницата. Това говори ли ви нещо, господин Талбот?

– Добре де, май че се сещам.

– Правили ли сте платен секс с нея?

– Да, веднъж.

– Кога?

– Ми трябва да е било най-малко преди година. Или по-отдавна.

– И тогава нанесохте ли й някакви рани?

– Не.

– Ако тя дойде в тая зала и каже, че сте я ударили с лявата си ръка, ще излъже ли?

– Ще излъже, мама му стара. Опитах я и тия опасни неща не ми харесаха. Аз съм си традиционалист. Хич не съм я и пипнал даже.

– Не сте я пипнали, така ли?

– Исках да кажа, че по никакъв начин не съм й причинявал рани, не съм я удрял.

– Благодаря, господин Талбот.

Седнах си на мястото. Минтън не си направи труда да разпита повторно свидетеля. Съдията освободи Талбот и прокурорът каза, че му остават само още двама свидетели, обаче разпитът им щял да продължи дълго. Фулбрайт си погледна часовника и закри заседанието.

Оставаха двама свидетели. Знаех, че това трябва да са детектив Букър и Реджи Кампо. Изглежда, Минтън щеше да мине без показанията на доносника, на когото беше уредил програма за досъдебна намеса в окръжния затвор. Името на Дуейн Корлис не фигурираше в свидетелския списък, нито в какъвто и да било следствен документ, свързан с това дело. Реших, че прокурорът е открил същото, на което се беше натъкнал Рол Левин, преди да го убият. Така или иначе, явно Корлис нямаше да се включи в играта. И тъкмо това трябваше да предотвратя.

Докато прибирах документите в куфарчето си, събирах решителност да поговоря с Рулей. Обърнах се към него. Той си седеше на мястото и чакаше да го освободя.

– Е, какво мислиш? – попитах го.

– Мисля, че се справи отлично. Даде им повече от достатъчно основания за съмнение.

Захлопнах куфарчето си и го заключих.

– Днес само хвърлях семената. Утре те ще поникнат и в сряда ще цъфнат. Още нищо не си видял.

Изправих се и вдигнах куфарчето от масата. Тежеше доста от всички документи и лаптопа ми.

– До утре.

Излязох от ограденото пространство. Сесил Добс и Мери Уиндзор чакаха Рулей в коридора пред входа на залата. Когато излязох, те се обърнаха да ме заговорят, но аз ги подминах.

– До утре.

– Чакай малко, чакай малко – извика подире ми адвокатът.

Обърнах се.

– Налага се да висим тук навън – каза той, когато двамата с Уиндзор се приближиха до мен. – Как върви?

Свих рамене.

– Засега прокурорът разпитва свидетелите си – отговорих. – Аз само лавирам, опитвам се да защитавам позициите ни. Мисля, че утре ще е наш ред. И в сряда вече ще нанесем решителния удар. Трябва да вървя, за да се подготвя.

На път за асансьора видях, че неколцина съдебни заседатели от нашия процес са ме изпреварили и чакат, за да слязат долу. Сред тях беше и протоколчицата. Влязох в тоалетната до редицата асансьори, за да не пътувам с тях. Оставих куфарчето си на плота между мивките и си измих лицето и ръцете. Докато се зяпах в огледалото, потърсих признаци на стрес от процеса и всичко, свързано с него. Изглеждах сравнително нормално за адвокат, който едновременно играе клиента си и прокурора.

Студената вода ми дойде добре и се почувствах освежен. Излязох от тоалетната с надеждата съдебните заседатели да са се изнизали.

Нямаше ги. Обаче в коридора при асансьорите стояха Ланкфорд и Соубъл. Ланкфорд държеше няколко сгънати листа в едната си ръка.

– Ето ви и вас – рече той. – Търсихме ви.