Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Разтворих папката и видях, че е пълна с цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Бяха направени от разстояние и ме имаше на всичките. Фотографът беше следил моя линкълн в продължение на няколко дни и няколко километра. Всяка снимка представляваше замразен миг и ме показваше с различни хора, в които веднага познах свои клиенти, проститутки, улични пласьори на дрога и Светци на пътя. Фотографиите можеха да се тълкуват като подозрителни, защото отразяваха само частица от секундата. Една мъжка проститутка по миниатюрни шорти слизаше от задната седалка на линкълна. Теди Воугъл ми подаваше дебела пачка през задния прозорец. Затворих папката и я подхвърлих обратно през облегалката.

– Бъзикате ли се с мен, а? Искате да кажете, че Рол е дошъл да ме изнудва с тия неща?! Това са мои клиенти. Това или е майтап, или просто нещо ми убягва.

– Калифорнийската адвокатска колегия може и да не го сметне за майтап – възрази Ланкфорд. – Научихме, че не сте в много добри отношения с нея. И Левин го е знаел. Работил е по тоя въпрос.

Поклатих глава.

– Невероятно.

Знаех, че трябва да млъкна. Държах се точно както не трябва с тия хора. Знаех, че просто трябва да си затворя устата и да издържа на напрежението. Обаче изпитвах почти непреодолима потребност да ги убедя. Започвах да разбирам защо толкова много дела се решават в стаите за разпит в полицейските участъци. Хората просто не можеха да млъкнат.

Опитах се да си спомня местата, които бяха запечатани на снимките от папката. Воугъл ми даваше пачката на паркинга пред стриптийз клуба на Светците на „Сепулвида“. Това се случи точно след процеса на Харълд Кейси и Воугъл ми плащаше за обжалването. Проститутката се казваше Тери Джоунс и аз го защитавах по обвинение в проституиране през първата седмица на април. Наложи се да го търся по тротоара на Санта Моника Булевард вечерта преди изслушването, за да се уверя, че ще дойде.

От снимките ставаше ясно, че всички са направени в периода между сутринта, в която бях поел делото Рулей, и деня на убийството на Рол Левин. Бяха подхвърлени на местопрестъплението от убиеца. Всичко това бе част от плана на Рулей да ме забърка в престъплението, за да може да ме контролира. Полицията щеше да разполага с всичко необходимо, за да ми припише убийството на Левин – освен оръжието. Докато пистолетът беше в него, Рулей можеше да прави с мен каквото поиска.

Не можех да не се възхитя на плана и находчивостта, въпреки че в същото време ме караше да изпитвам отчаян ужас. Понечих да спусна прозореца, обаче бутонът не работеше. Помолих Соубъл да го отвори и тя го стори. В колата нахлу свеж въздух.

След известно време Ланкфорд ме погледна в огледалото и се опита да възобнови разговора.

– Проверихме историята на оня колт „Уудсман“ – започна той. – Знаете кой го е притежавал някога, нали?

– Мики Коен – делово отвърнах аз, вторачен в стръмните склонове на каньона Лоръл.

– Как така сте се сдобили с оръжието на Мики Коен?

Отговорих, без да се извръщам от прозореца:

– Баща ми беше адвокат. Мики Коен му беше клиент.

Детективът подсвирна с уста. Коен беше един от най-прочутите гангстери, които е раждал Лос Анджелис, по онова време, когато гангстерите се конкурираха с кинозвездите за първите страници в клюкарските вестници.

– И какво? Просто е дал патлака на вашия старец, така ли?

– Коен бил обвинен в участие в престрелка и баща ми го защитавал. Пледирал за самозащита. Имало процес и благодарение на баща ми го обявили за невинен. Когато му върнали оръжието, Мики го дал на баща ми. На съхранение, в известен смисъл.

– Вашият старец някога питал ли се е колко хора е очистил Мики с него?

– Не знам. Не познавам добре баща си.

– Ами Коен? Виждали ли сте го?

– Баща ми го е представлявал, преди да се родя. Той ми остави оръжието в завещанието си. Не знам защо е избрал точно мен. Когато почина, бях едва петгодишен.

– И сте станали адвокат като скъпия си стар татко. И понеже сте добър адвокат, сте го регистрирали.

– Реших, че ако някога ми го откраднат или нещо подобно, трябва да мога да си го върна. Завийте тук по Феърхолм.

Ланкфорд зави и аз го упътих нагоре по склона към дома си. После му съобщих лошата новина.

– Мерси за возенето. Можете да обискирате дома ми, кабинета и колата ми, щом искате, обаче трябва да ви предупредя, че си губите времето. Не само, че не сте познали човека, но и няма да намерите оня пистолет.

Видях, че Ланкфорд рязко вдига глава и пак ме поглежда в огледалото.