Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

По някое време мобилният му иззвъня и той излезе на верандата, за да разговаря на спокойствие. Бях вдигнал щорите и застанах в коридора, за да мога едновременно да гледам към него и Соубъл.

– Всичко това не ви допада особено, нали? – попитах я, когато се уверих, че партньорът й не ни чува.

– Няма значение дали ми допада. Просто водим следствието и толкова.

– Партньорът ви винаги ли се държи така или само с адвокати?

– Миналата година хвърли петдесет хиляди долара за адвокат, искаше да му дадат попечителството над децата му. Не успя. Преди това изгубихме едно голямо дело, убийство, заради формална нередност.

Кимнах с глава.

– И той е обвинил адвоката. Обаче кой е нарушил закона?

Тя не отговори и това потвърди, че тъкмо Ланкфорд е допуснал формалната нередност.

– Картината ми е ясна – заявих.

Пак се озърнах към детектива на верандата. Той нетърпеливо жестикулираше, като че ли се опитваше да обясни нещо на идиот. Трябва да разговаряше с адвоката си. Реших да променя темата.

– Не смятате ли, че някой манипулира следствието?

– Какви ги говорите?

– Скритите в скрина снимки, гилзата в шахтата на пода. Много удобно, не мислите ли?

– Какво искате да кажете?

– Нищо не искам да кажа. Задавам въпроси, които явно не интересуват партньора ви.

Хвърлих поглед към Ланкфорд. Той набираше номер, обаждаше се на някого. Обърнах се и влязох през отворената врата на кабинета. Соубъл гледаше зад папките в едно чекмедже. След като не намери пистолет, затвори чекмеджето и се зае с бюрото.

– Ами съобщението, което ми остави Рол? – тихо заговорих аз. – Затова, че осигурил талона на Хесус за свободно излизане от пандиза. Какво според вас означава това?

– Още не сме стигнали дотам.

– Жалко. Струва ми се, че е важно.

– Всичко е важно, докато престане да е такова.

Кимнах, без да съм убеден, че разбирам какво иска да каже.

– Знаете ли, процесът, в който в момента участвам, е много интересен. Трябва пак да дойдете и да го проследите. Може да научите нещо.

Детективката вдигна поглед от бюрото. Очите ни се срещнаха за момент. После нейните подозрително се присвиха, като че ли се опитваше да прецени дали предполагаемият заподозрян не я сваля.

– Сериозно ли говорите?

– Да, защо не?

– Ами защото може да не успеете да стигнете до съда, ако ви арестуваме.

– Ей, ако няма пистолет, няма и обвинение. Нали затова сте тук?

Тя не отговори.

– Пък и това е работа на партньора ви. Вие не сте съгласна с него. Виждам.

– Типичен адвокат. Мислите си, че цялата картина ви е ясна.

– Не, напротив. Установявам, че всичко ми е като в мъгла. Соубъл промени темата.

– Това дъщеря ви ли е?

И посочи снимката на бюрото.

– Да, Хейли.

– Благозвучно е. Хейли Холър. На Халеевата комета ли е кръстена?

– Нещо такова. Само се пише по друг начин. Бившата ми жена го измисли.

В тоя момент влезе Ланкфорд и високо заприказва Соубъл за току-що проведения телефонен разговор. Обадил му се прекият им началник, за да ги осведоми, че пак са в играта и трябва да поемат следващото глендейлско убийство, независимо дали още разследват делото Левин. Ала не спомена нищо за това, че и той е звънил на някого.

Тя му съобщи, че е приключила с обиска на кабинета. Нито следа от оръжие.

– Нали ви казвам, не е тук – повторих. – Губите си времето. И моето. Утре имам работа в съда и трябва да се подготвя за свидетелите.

– Да продължим със спалнята – не обърна внимание на възражението ми Ланкфорд.

Отстъпих в коридора, за да могат да минат в съседната стая. Те заобиколиха леглото от двете страни и се насочиха към нощните шкафчета. Детективът изтегли горното чекмедже и извади един компактдиск.

– „Реквием за Лил Димън“ прочете той. – Това сигурно е майтап, ебати.

Не отговорих. Соубъл бързо претърси двете чекмеджета на своето шкафче и установи, че в тях има само няколко Презерватива. Извърнах се.

– Ще се заема с дрешника – съобщи Ланкфорд, след като приключи със своето нощно шкафче. Остави чекмеджетата изтеглени, нещо типично за полицейски обиск. Влезе в дрешника и гласът му скоро се разнесе отвътре.

– Това е то.

Когато се появи навън, държеше дървената кутия на пистолета.

– Браво – похвалих го. – Открихте празна кутия от пистолет. Сигурно сте детектив.

Ланкфорд разклати кутията в ръце, после я остави на леглото. Или се опитваше да си играе с мен, или кутията наистина тежеше. Усетих, че тилът ми се напряга – разбрах, че Рулей спокойно може повторно да се е вмъкнал в дома ми, за да върне оръжието. Това щеше да бъде идеалното скривалище. Никога нямаше да се сетя да го потърся там, след като вече знаех, че го няма. Спомних си странната усмивка на лицето му, когато му бях казал, че си искам пистолета. Дали се беше усмихвал, защото знаеше, че колтът е на старото си място?