Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Нямаше много движение обратно към града и се прибрах бързо. Тъкмо влизах в къщата, когато домашният телефон иззвъня. Вдигнах в кухнята, като си мислех, че Валенцуела се обажда да ми съобщи, че повече няма да работи с мен. В момента не ми пукаше.

Обаче ме търсеше Маги Макфърсън.

– Всичко наред ли е? – попитах я. Обикновено не ми звънеше толкова късно.

– Екстра.

– Къде е Хейли?

– Спи. Не исках да ти се обадя, преди да си е легнала. – Какво има?

– Днес из службата се носеше странен слух за теб.

– Оня, че съм бил убил Рол Левин ли?

– Сериозно ли приказваш, Холър?

Кухнята беше прекалено малка за маса и столове. Не можех да се отдалеча, тъй като ме задържаше телефонният кабел, затова седнах на плота. През прозореца над мивката виждах мъждукащите в далечината градски светлинки и сиянието на хоризонта, което се излъчваше от Доджърс Стейдиъм.

– Да, предполагам, положението е сериозно. Опитват се да ми припишат убийството на Рол.

– Господи, Майкъл, как е възможно?

– Има много различни съставки – зъл клиент, ченге, което мрази адвокатите, тъп адвокат, само добави захар и аромати, и всичко е наред.

– Рулей? Той ли е?

– Не мога да разговарям с теб за клиентите си, Магс.

– Добре, какво ще правиш тогава?

– Не се бой, застраховал съм се. Ще се оправя.

– Ами Хейли?

Знаех какво иска да каже. Предупреждаваше ме да не допусна това да се отрази на Хейли. Да не отиде някой ден на училище и да чуе децата да си приказват за баща й, заподозрения в убийство, чието име е по всички новини.

– Няма проблем за Хейли. Изобщо няма да узнае. Никой няма да узнае, ако си изиграя картите както трябва.

Тя не отговори. Не можех да я успокоя с нищо повече. Промених темата. Опитах се да придам увереност на гласа си, даже бодрост.

– Как изглежда вашият Минтън след днешното заседание?

Маги продължаваше да мълчи. Явно не й се щеше да промени темата.

– Не знам – накрая отвърна тя. – Нормално. Обаче Смит-сън му прати наблюдател, защото това е първата му самостоятелна изява.

Кимнах. Разчитах на това Смитсън, който ръководеше ваннайската прокуратура, да прати някого да наглежда Минтън.

– Някакви отзиви?

– Не, още нищо. Поне аз не съм чула. Виж, Холър, наистина се безпокоя. Слухът беше, че днес в съда са ти връчили заповед за обиск. Вярно ли е?

– Да, но не се тревожи. Казвам ти, овладял съм положението. Всичко ще се оправи. Обещавам.

Знаех, че не съм успокоил страховете й. Мислеше си за дъщеря ни и за евентуалния скандал. Сигурно си мислеше мъничко и за себе си, за това, че може да натирят бившия й съпруг от адвокатската колегия или да го обвинят в убийство, което щеше да повлияе върху шансовете й за повишение.

– Освен това, ако всичко се прецака, ти ще си първата ми клиентка, нали така?

– За какво говориш?

– За службата за лимузини, забрави ли?

– Холър, сега едва ли е моментът за такива майтапи.

– Това не е майтап, Маги. Мисля да се откажа от сегашната си работа. Обмислям го още отпреди да се появят всички тия гадости. Казах ти оная вечер, повече не мога да го върша.

Оттатък ми отговори дълго мълчание.

– Както и да постъпиш, ние с Хейли ще те подкрепим.

Кимнах.

– Не мога да изразя колко съм ти благодарен.

Тя въздъхна в слушалката.

– Не знам как го правиш, Холър.

– Кое?

– Ти си гаден адвокат с две бивши жени и осемгодишна дъщеря. И всички въпреки това те обичат.

Беше мой ред да помълча. Въпреки всичко се усмихнах.

– Благодаря, Маги Макфърсън – накрая отвърнах. – Лека нощ.

И затворих.

Вторият ден от процеса започна с привикване в съдийския кабинет. Фулбрайт искаше да разговаря само с мен, обаче съдебният правилник не й позволяваше да се среща насаме с адвоката по какъвто и да е повод в отсъствието на прокурора. Офисът й беше просторен, с бюро и отделен кът за сядане, заобиколен от три страни с лавици, отрупани с юридически книги. Покани ни да седнем на столовете пред бюрото й.

– Господин Минтън – започна тя. – Не мога да ви наредя да не слушате, обаче ще си поговоря с господин Холър и не искам да се намесвате или да ни прекъсвате. Това не засяга нито вас, нито, доколкото знам, делото „Рулей“.

Изненадан, Минтън не знаеше как да реагира – ченето му увисна и пропусна светлина в устата му. Съдията завъртя стола си към мен и сплете пръсти върху бюрото.

– Господин Холър, има ли нещо, което трябва да споделите с мен? Като имате предвид, че седите до прокурор.