Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Не, госпожо съдия, всичко е наред. Съжалявам, ако вчера са ви обезпокоили.

Направих всичко възможно да изобразя разкаяна усмивка, сякаш за да покажа, че заповедта за обиск не е нищо повече от досадно неудобство.

– Това едва ли е обикновено безпокойство, господин Холър. Вече вложихме много време в това дело. Съдебните заседатели, прокуратурата, всички ние. Надявам се, че това няма да отиде напразно. Календарът ми и без това се пръска по шевовете.

– Извинете, госпожо Фулбрайт – намеси се Минтън. – Може ли само да попитам какво…

– Не, не можете – прекъсна го тя. – Обектът на този разговор не засяга процеса с друго, освен че съвпада по време с него. Щом господин Холър ме уверява, че няма проблем, ще му повярваме. Повече обяснения не са ви нужни.

И втренчено ме погледна.

– Имаме ли думата ви, господин Холър?

Поколебах се, преди да кимна. Фулбрайт ми даваше да разбера, че ще ме накара да платя баща си и майка си, ако наруша думата си и глендейлското следствие доведе до прекъсване или прекратяване на процеса срещу Рулей.

– Добре тогава, господа, да продължаваме. Съдебните заседатели ни чакат.

С Минтън напуснахме кабинета и влязохме в съдебната зала покрай бюрото на секретарката. Рулей търпеливо седеше на масата на защитата.

– Какво беше това, по дяволите? – прошепна ми прокурорът.

Правеше се на тъп. Трябва да беше чул същите слухове из коридорите на прокуратурата като бившата ми жена.

– Нищо, Тед. Една глупост, свързана с друго мое дело. Ще свършиш ли днес?

– От теб зависи. Колкото повече продължиш, толкова по-Дълго ще трябва да чистя боклука след теб.

– Боклук, а? Кръвта ти изтича, а ти изобщо не забелязващ.

Той самоуверено ми се усмихна.

– Съмнявам се.

– По една капка от хиляди ранички, Тед. Всяка една поотделно е безобидна. Всички заедно са смъртоносни. Добре дошъл в наказателното право.

Оставих го и отидох на масата на защитата. Още щом седнах, Рулей се наведе към ухото ми.

– Какво беше това със съдията? – попита той.

– Нищо. Само ме предупреди да внимавам с жертвата при кръстосания разпит.

– С коя, оная жена ли? Наистина ли я нарича „жертва“?

– Луис, първо, говори по-тихо. И второ, тя наистина е жертва. Може да притежаваш уникалната способност да се самоубеждаваш почти във всичко, обаче ние… не, по-точно аз, все пак трябва да убедя и съседните заседатели.

Той прие упрека така, все едно му духах сапунени балон-чета в лицето.

– Добре де, какво каза съдията?

– Че няма да ми позволи много свобода при кръстосания разпит. Напомни ми, че Реджина Кампо е жертва.

– Разчитам на теб да я разкъсаш на парчета, както самият ти каза, когато се запознахме.

– Да бе, ама сега нещата се промениха много от оня ден, когато се запознахме, нали? И гадното планче за моя пистолет ще експлодира точно под носа ми. Още отсега ти казвам, няма да обера пешкира заради теб. Даже да се наложи да возя хора до летището чак до края на живота си, ще го направя, при това с удоволствие, ако е единственото ми спасение. Чат ли си, Луис?

– Да, Мик – хладнокръвно заяви той. – Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Ти си умно момче.

Обърнах се и го погледнах. За щастие не се наложи да отговоря. Приставът призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си.

Първият свидетел на Минтън днес беше детективът от лосанджелиската полиция Мартин Букър. Солиден свидетел на обвинението. Непоклатим. Даваше ясните си и лаконични отговори без никакво колебание. Букър представи най-важното веществено доказателство, ножа с инициалите на моя клиент, и под разпита на Минтън преведе съдебните заседатели през цялото разследване на нападението срещу Реджина Кампо.

Той свидетелства, че вечерта на 6 март давал нощно дежурство във ваннайското бюро. Началник-смяната на западния участък в Долината го повикал в апартамента на Реджина Кампо, тъй като след доклада на патрулните полицаи смятал, че случаят с Кампо заслужава вниманието на следовател. Букър обясни, че Бюрото в Долината, което се поддържало от шестима детективи, работело само денем. Нощният дежурен бил само за извънредни ситуации и често му възлагали дела от неотложен характер.

– Какво предполагаше неотложността на това дело, детектив? – попита Минтън.

– Травмите на жертвата, ареста на заподозрян и предположението, че е предотвратено по-тежко престъпление – отвърна Букър.

– Какво по-тежко престъпление?

– Убийство. Изглеждаше, че той е възнамерявал да я убие.