Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– И защо така? Изхвърлихте ли го вече?

– Защото оръжието беше откраднато от дома ми и не знам къде е.

Той се разсмя. Видях радостта в очите му.

– Аха, откраднали са го значи. Много удобно. И кога се случи това?

– Трудно е да се каже. От години не съм поглеждал тоя пистолет.

– Съобщихте ли в полицията? Или подадохте застрахователен иск?

– Не.

– Значи някой идва, отмъква патлака на Мики Коен и вие не съобщавате. При това, след като ни уверихте, че сте го регистрирали тъкмо по тая причина. Нали сте адвокат и всичко останало, това не ви ли звучи малко шантаво?

– Да, само че знам кой го е откраднал. Един клиент. Той ми каза, че го е взел и че ако съобщя в полицията, ще наруша адвокатската тайна, защото това ще доведе до неговия арест. Нещо като параграф двайсет и две.

Соубъл се обърна и ме погледна. Струва ми се, си мислеше, че го съчинявам в момента, както си и беше.

– Това е празна юридическа терминология, пълни дрънканици, Холър – заяви Ланкфорд.

– Но е самата истина. Стигнахме. Паркирайте пред гаража.

Той го направи и угаси мотора. После се обърна да ме погледне, преди да слезе.

– Кой клиент ви открадна пистолета?

– Казах ви, не мога да разкрия името му.

– Е, в момента Рулей ви е единственият клиент, нали така?

– Имам много клиенти. Но вече ви казах, това е тайна.

– Струва ми се, че трябва да проверим данните от гривната на глезена му и да видим дали напоследък е идвал в дома ви.

– Правете каквото искате. Той наистина идва тук. Веднъж се срещнахме у нас. В кабинета ми.

– Може би тогава го е откраднал.

– Не твърдя, че той го е откраднал.

– Да бе, добре, и без това гривната осигурява алиби на Рулей за убийството на Левин. Проверихме джипиеса. Оставате вие, господин адвокат.

– А вие все пак ще си изгубите времето.

Изведнъж разбрах нещо за гривната на Рулей, обаче се опитах да не го покажа. Може би следа към неговия фокус на Худини, нещо, което трябваше по-късно да проверя.

– Още колко ще висим тук?

Ланкфорд се обърна и слезе. После отвори моята врата, защото бравата от вътрешната страна не работеше – беше предназначена за возене на заподозрени и арестанти. Погледнах Двамата детективи.

– Искате ли да ви покажа кутията на пистолета? Може би, когато видите, че е празна, просто ще си тръгнете и ще спестите времето на всички ни.

– Не съвсем, господин адвокат – отвърна полицаят. – Ще обискираме цялата къща. Аз ще поема колата, а детектив Соубъл ще започне с помещенията.

Поклатих глава.

– Не съвсем, господин детектив. Няма да стане така. Нямам ви доверие. Вашата заповед за обиск си е чиста измама, затова що се отнася до мен, вие също мамите. Ще останете заедно, за да мога да ви наблюдавам и двамата, или ще изчакаме да повикам още един наблюдател. Моята секретарка може да пристигне за десет минути. Мога да я повикам, за да ви наблюдава. Освен това можете да питате и нея дали ми се е обадила сутринта, когато е бил убит Рол Левин.

Ланкфорд се навъси като буреносен облак от обида и гняв, които явно не можеше да овладее. Реших да продължа в същия дух. Извадих мобилния си и го отворих.

– Сега ще се обадя на вашия съдия и ще видя дали…

– Добре – прекъсна ме детективът. – Ще започнем с колата. Заедно. И после ще продължим с къщата.

Затворих телефона и го прибрах в джоба си.

– Добре.

Отидох при клавиатурата на стената пред гаража. Въведох комбинацията и вратата започна да се повдига, разкривайки синьо-черния линкълн, който чакаше купувачи. Регистрационният му номер гласеше NT GLTY. Ланкфорд го погледна и поклати глава.

– Да бе, да.

Все още гневно намръщен, той влезе в гаража. Реших да поуспокоя топката.

– Ей, детектив, каква е разликата между сома и адвоката?

Той не отговори. Просто сърдито зяпаше номера на моя линкълн.

– Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

Отначало лицето му остана непроменено. После на устните му плъзна усмивка и Ланкфорд избухна в продължителен бурен смях. Соубъл влезе в гаража, без да чуе вица.

– Защо се смееш? – попита тя.

– После ще ти кажа – отвърна партньорът й.

Отне им половин час да обискират линкълна и после влязоха вкъщи, където започнаха от кабинета. Наблюдавах ги през цялото време и отварях уста само за да обясня нещо, което привличаше вниманието им. Те също не приказваха много помежду си и ставаше все по-ясно, че двамата партньори са на коренно различно мнение по въпроса за посоката, в която Ланкфорд водеше следствието.