Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Когато подминавахме паркингите на Ван Найс Булевард, погледнах през прозореца. Видях нов модел линкълн на подиум пред една от фирмите. Пак сведох очи към заповедта и насочих вниманието си към обобщението.

Ланкфорд и Соубъл се бяха представили доста прилично. Трябваше да им го призная. На единия от тях, предполагах на Соубъл, му беше хрумнало да въведе името ми в щатската Автоматизирана система за контрол на оръжията и бе ударил шестицата. В компютъра на АСКО бяха установили, че съм регистриран като притежател на пистолет от същата марка и модел като оръжието на убийството.

Добра работа, обаче все пак не стигаше за вероятно основание. „Колт“ бяха произвеждали „Уудсман“ повече от шейсет години. Това означаваше, че сигурно има милион такива пистолети и милион заподозрени техни притежатели.

Имаха дима. И за да запалят и необходимия им огън, те бяха започнали да търкат една съчка в друга. Бил съм скрил от следователите факта, казваше се в обобщението, че притежавам въпросния пистолет. Освен това по време на първия Разпит за смъртта на Левин съм си бил изфабрикувал алиби, а после съм се опитал да отвлека детективите от вярната следа, насочвайки ги към наркодилъра Ектор Аранде Моя.

Въпреки че за получаването на заповед за обиск не се изискваше непременно да посочат мотив, в обобощението на вероятното основание все пак се намекваше за това, като се твърдеше, че жертвата, Рол Левин, ме е изнудил да му възложа детективски задачи и че съм отказал да му платя след тяхното изпълнение.

Като се оставеше настрани възмутителният характер на това твърдение, изфабрикуваното алиби лежеше в основата на вероятното основание. Бил съм казал на детективите, посочваше се в изложението, че по време на убийството съм си бил вкъщи, обаче на домашния ми телефонен секретар било оставено съобщение, показващо, че ме е нямало, което, следователно, опровергавало алибито ми и в същото време ме изкарвало лъжец.

Бавно препрочетох изложението още два пъти, обаче гневът ми не се уталожи. Хвърлих заповедта на седалката до себе си.

– В известен смисъл наистина е жалко, че не съм убиецът – подхвърлих.

– Така ли, и защо? – попита Ланкфорд.

– Защото тая заповед е боклук и вие го знаете. Няма да издържи при едно обжалване. Казах ви, че онова съобщение се е получило, докато разговарях по телефона, и че това може да се провери и докаже, само че вас или ви е мързяло, или не сте искали да проверите, защото така малко трудно щяхте да получите заповед за обиск. Даже от вашия продажен съдия в Глендейл. Излъгали сте и с премълчаването на някои неща, и с откровени неистини. Просто сте измамили.

Тъй като седях зад Ланкфорд, виждах по-добре Соубъл. Докато говорех, я наблюдавах за признаци на съмнение.

– И намекът, че Рол ме е изнудвал да му възложа ангажименти и че не съм искал да му платя, е пълен майтап. С какво да ме изнудва? И за какво не съм му платил? Плащал съм му всеки път, когато съм получавал фактура. Казвам ви, ако винаги водите следствията си така, трябва да отворя офис в Глендейл. Ще я натикам тая заповед направо в гъза на шефа ви.

– Излъгахте за оръжието – рече Ланкфорд. – И сте дължали пари на Левин. Има го в счетоводните му документи. Четири бона.

– Нищо не съм излъгал. Вие изобщо не сте ме питали дали имам оръжие.

– Излъгахте, като го премълчахте.

– Дрън-дрън.

– А четирите бона?

– А, да, четирите бона – убил съм го, защото не съм искал да му платя четири бона – саркастично отвърнах аз. – Тук ме сгащихте натясно. Мотивът. Само че явно хич и не ви е дошло наум да проверите дали той ми е пратил фактура за тия четири бона, или дали не съм му изплатил фактура за шест хиляди долара само седмица преди да го убият.

Ланкфорд си оставаше непоколебим. Обаче видях, че по лицето на партньорката му плъзва съмнение.

– Няма значение нито кога, нито колко сте му платили – заяви детективът. – Изнудвачът е ненаситен. Човек не може да престане да му плаща чак докато не подмине точката на безвъзвратност. Тъкмо за това става дума тук. За точката на безвъзвратност.

Поклатих глава.

– И точно какво е знаел за мен, че да ме накара да му давам ангажименти и да му плащам, докато достигна точката на безвъзвратност?

Ланкфорд и Соубъл се спогледаха и той кимна. Партньорката му се наведе към оставеното си на пода куфарче, извади една папка и ми я подаде над облегалката.

– Хвърлете едно око – рече ми Ланкфорд. – Пропуснали сте я, когато сте тарашили кабинета му. Беше скрита в едно чекмедже в скрина.