Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Талбот беше петдесет и пет годишен, с изрусена коса, която не можеше да заблуди никого. Имаше размазани моряшки татуировки на двете подлакътници. От двайсет години беше разведен и притежаваше денонощен супермаркет на име „Куик Куик“, който му носеше приличен доход и му осигуряваше апартамент в Уорнър Сентър, нов модел корвет и нощен живот, изпъстрен с разнообразни професионални сексуслуги.

Минтън установи всичко това още в началото на прекия си разпит. Почти можеше да се усети как въздухът в залата замръзва, докато съдебните заседатели не изпускаха нито една дума на Талбот. После прокурорът бързо го насочи към вечерта на 6 март и свидетелят разказа как се срещнал с Реджи Кампо в „Морганс“ на Вентура Булевард.

– Познавахте ли госпожица Кампо, преди да се срещнете в бара оная вечер?

– Не.

– Как така се срещнахте там?

– Просто й се обадих и казах, че искам да го направя с нея. Тогава тя предложи да си чукнем среща в „Морганс“. Знам го това заведение, затова се съгласих.

– И как й се обадихте?

– Ами по телефона.

Неколцина съдебни заседатели се засмяха.

– Извинявам се. Разбирам, че сте й се обадили по телефона. Имах предвид откъде знаехте как да се свържете с нея?

– Видях й рекламата в уебсайта, хареса ми и затова й се обадих да се уговорим. Съвсем просто. Номерът й го има в рекламата.

– И сте се срещнали в „Морганс“.

– Да, там си правела срещите, тъй ми рече. Та отидох аз там, обърнахме по някоя и друга чаша, полафихме си, харесахме се и това беше. После отидох у тях.

– Когато отидохте в апартамента й, правихте ли секс?

– Естествено. Нали затова отидох.

– Платихте ли й?

– Четири стотака. Струваше си.

Видях, че лицето на един от съдебните заседатели почервенява, и разбрах, че вярно съм го преценил по време на избора предишната седмица. Бях го харесал, защото си носеше. Библия и я четеше, докато ние задавахме въпроси на другите евентуални бъдещи заседатели. Минтън го беше пропуснал, съсредоточавайки се само върху кандидатите, които разпитвахме в момента. Обаче аз бях видял Светото писание и когато дойде неговият ред, му зададох няколко въпроса. После и двамата с прокурора го приехме. Реших, че лесно ще го настроя против жертвата заради професията й. Зачервеното му лице го потвърждаваше.

– По кое време напуснахте апартамента й? – попита Минтън.

– Някъде към десет без пет – отвърна Талбот.

– Тя каза ли ви, че очаква друг клиент?

– Не, изобщо не спомена такова нещо. Всъщност се държеше така, като че ли е приключила за оная вечер.

Изправих се и възразих.

– Смятам, че господин Талбот не е компетентен да тълкува мислите или намеренията на госпожица Кампо по нейното поведение.

– Приема се – заяви съдията, преди моят съперник да успее да изтъкне контрааргумент.

Прокурорът продължи с разпита.

– Господин Талбот, бихте ли описали физическото състояние на госпожица Кампо, когато сте я оставили малко преди десет часа вечерта на шести март?

– Напълно задоволена.

В залата избухна смях и Талбот гордо просия. Хвърлих поглед към мъжа с Библията и видях, че здраво е стиснал зъби.

– Имам предвид физическото й състояние, господин Талбот – поясни Минтън. – Имаше ли рани, течеше ли й кръв, когато я оставихте?

– Не, наред си беше. Нищо й нямаше. Когато я оставих, беше в цветущо здраве. Знам го, защото тъкмо я бях прегледал.

И се усмихна, горд от остроумието си. Тоя път нямаше смях и на съдията най-после й писна от неговите двусмислици. Тя го посъветва да запазва по-цветистите забележки за себе си.

– Извинявам се, госпожо съдия.

– Господин Талбот – продължи Минтън. – Когато сте я оставили, госпожица Кампо не е имала никакви наранявания, нали така?

– Никакви. Абсолютно.

– Течеше ли й кръв?

– Не.

– И вие не сте я удряли, нито сте я подлагали на каквото и да било физическо насилие, нали?

– Пак повтарям, не. Това, дето го правихме, беше по взаимно съгласие и много гот. Нямаше болка.

– Благодаря, господин Талбот.

Няколко минути преглеждах бележките си, преди да се изправя. Исках да прокарам отчетлива граница между прекия и кръстосания разпит.

– Господин Холър? – обади се съдията. – Искате ли да разпитате свидетеля?

Изправих се и застанах зад катедрата.

– Да, Ваша светлост, искам.

Оставих бележника си и погледнах Талбот право в очите. Той любезно ми се усмихваше, обаче аз знаех, че това няма Да продължи дълго.

– Левак ли сте или десняк, господин Талбот?