Джейсън Матюс - Червената лястовица

За първи път в своята все още начинаеща кариера Нейт не помисли автоматично за последиците от нарушаването на правилата, незачитането на Бенфорд и за това, че може да си съсипе репутацията. Той се протегна напред, сграбчи Доминика за ръцете и притисна устни в нейните. Тя се скова, после се отпусна и накрая положи ръце на гърдите му и лекичко го отблъсна.

— Нямаме достатъчно време, за да ти кажа колко съжалявам за това, което ти наприказвах. Няма време да ти кажа какво означаваш за мен като жена, като любима, като партньор. И няма време да ти кажа колко много ми липсваш.

Трябва да ти говоря за продължаването на нашите тайни взаимоотношения и за това, че трябва да продължиш да работиш за ЦРУ в Москва. Точно сега изобщо не ми пука за това. Знам, че се връщаш единствено за да спасиш генерала. Аз бих направил същото, а ето че го спасяваш ти. Но аз искам ти да си в безопасност. Нищо друго не си струва. Ти си единственото важно нещо, поне за мен.

Нейт погледна смутено настрани през предното стъкло на буса, към забуления в мъгла път, тунел във времето, чезнещ в Русия. Доминика се обърна да погледне в същата посока и реши.

— Не е нужно да се тревожиш за мен, Неит — категорично каза тя. — Аз ще се върна в моята страна, сред моя народ. Ще бъда добре. Колко подходящо, да ми се извиниш и да ми кажеш, че се тревожиш за мен пет минути преди да прекося границата. Моля те, бъди така любезен да не ме караш да променям решението си.

Душка, пусни ме да си вървя, помисли си тя.

Тя стана, промъкна се до задната седалка и потупа по стъклото. Нейт я гледаше как си тръгва. Той се взря в мъглата с ръце, сключени зад главата.

Гейбъл видя очите ѝ и разбра, че едва се държи. Проклетият Наш. Тя се нуждаеше от подсилване, и то веднага. Той я напъха в колата, скрита от буса.

— Влез — каза Гейбъл. — Искам да поговорим.

Тя се плъзна на задната седалка и Гейбъл се качи до нея, затръшвайки вратата. Даваше го грубовато, преструвайки се, че не забелязва очите ѝ.

— Ще има около дузина бинокли, отправени към теб, в минутата, в която пристъпиш извън колата на открито — каза ѝ той. — Охраната ще се тревожи за сигурността, но ще има и други, които ще те наблюдават. Контраразузнавачи, маймуните от контраразведката, гледащи изключително в теб.

Доминика не го погледна, но кимна.

— Когато пресичащ, върви със стабилно темпо. Не прекалено бързо, но не и колебливо. Много е важно да не поглеждаш в Корчной, когато се разминете на моста. Той е предател и ти си тази, която го е вкарала в затвора — каза Гейбъл. — Те може да извикат и на двама ви да спрете по средата на пътя. Тя е маркирана с линия на асфалта и с малка издатина. Това е нормално, граничарите няма да са щастливи, ако не крещят в мегафоните си. Те вероятно ще предават видео от теб до центъра, за да потвърдят идентичността ти.

Доминика вече беше по-добре. Гейбъл видя, че е започнала да мисли за тръгването, а не за Наш.

— Стабилно темпо до камионите. Ще има един ленинградски неандерталец с ужасен костюм, който ще пристъпи напред и ще каже… Какво ще каже?

— Добро пожаловать — каза Доминика, взирайки се през прозореца. — Добре дошла у дома.

— Добре, направи ми услуга и го изритай между краката. Твоето поведение оттам насетне е критично. Помни — каза Гейбъл, — ти се прибираш у дома, освободена от арест на ЦРУ. Ти си успокоена и, ами, в безопасност. Не точно приказлива, това ще бъде неуместно. Ти си отговорна за трима убити в акция, и то от твоите. Тези шибани типове са се опитали да те убият и ти си бясна. Ще бъдеш заобиколена от всички онези ленинградски главорези и тъпанари в колата или във влака, или в каквото там решат да те откарат до Санкт Петербург.

— Познавам този животински вид — каза Доминика. — Няма да има проблем от тяхна страна. Аз току-що се връщам от операция за центъра. Единствените хора, с които ще говора, са в Москва.

— Именно. И щом веднъж се озовеш там, покажи им гръцките си шевове и им се разкрещи за онзи маниак, спецназа, за Корчной и за това, че им е отнело толкова много време, за да те измъкнат. Ти се върна, бебче, ти се върна.

— Да — каза Доминика. — Върнах се.

— И ще се видим след шест месеца? — попита Гейбъл.

— Не разчитай на това — отговори му тя.

— Помниш ли универсалния номер?

— Изхвърлих го!

— След като го наизусти — отбеляза Гейбъл.

— Кажи на Форсайт сбогом от мен — каза тя, игнорирайки последната му фраза.

Людмила Михайловна Павличенко е била легендарен снайперист от Червената армия в годините на Втората световна война, най-смъртоносната жена снайперист в историята, с 309 потвърдени убийства по време на Кримската кампания. Тази вечер, на покрива на потъналата в руини южна кула на крепостта Ивангород на руския бряг на реката, нейната съименница Людмила Цуканова, първи снайперист на Специална група В на СВР, лежеше по корем, заела позиция. Беше облечена в торбест черен комбинезон с качулка, нахлупена над главата, стегната плътно около покритото ѝ с червеникави петна лице. Тя бе прикладила пушка ВСС [126] Специална снайперистка винтовка, наречена още винторез, конструирана за спецчастите. — Бел. ред. със снайпер, опрян на изринатата ѝ напукана буза, и се целеше през окуляра за нощно виждане на триста метра по диагонал през водата, в западния край на моста над Нарва — това щеше да бъде нощен изстрел, изключително лесен за нейните способности. Тя търсеше силует — тъмнокоса жена, която върви с леко накуцване.