Реджи Наделсън - Червената мъгла

— Мамка му — изпсува тя. — Харесах Устинов. Сложих го да седне до мен. После някой го уби. Чувствам се виновна, разбираш ли? Наистина ми е гадно. А и се случи навръх рождения ми ден.

— Съжалявам.

— Е, какво повече може да иска една жена за четиридесет и петия си рожден ден от мъртъв генерал в скута, мамка му?

— Ами Теди?

— Теди е професионалист. Захапа далаверата преди доста други. Той е култ за хора, които си купуват книги и най-вероятно не ги четат. Гледат шоуто му, защото така се чувстват умни. Има хиляди токшоута, но Теди говори добре и си пада по мръсните номера.

— Мислиш ли, че Теди Флауърс има нещо общо с убийството?

— Ще ми се да е така. Но не вярвам. Би го направил при възможност, но не е толкова тъп…

„По дърветата имаше разчленени човешки тела.“

Връщах се с колата от Бруклин, когато по радиото тръгна репортаж от самолетна катастрофа в Средния запад и една от първите пристигнали на мястото, медицинска сестра, каза: „По дърветата имаше разчленени човешки тела“. После забравих за самолета. От реката бързо се спусна белезникава мъгла, която всеки момент заплашваше да отцепи Манхатън. Цяла сутрин бе валяло силно. В Ийст ривър се врязваха капки като иглички, реката на места преля, а сега и мъглата ме гонеше по петите от Бруклин. Изпреварих я до средата на Бруклинския мост, после движението замря.

Виждаха се само върховете на сградите. Манхатън се превърна в островна държава, изолирана, с прерязани от мъглата граници. Небостъргачите се извисяваха, мрачни чудовища сред настъпващата бяла мъгла, която обгръщаше Емпайър стейт билдинг на парцали като призраци, увиснали по голите крайбрежни дървета.

Запалих цигара и се загледах в пълзящата по предното ми стъкло мъгла. В полумрака изведнъж проблеснаха фарове, две хлапета изскочиха от колата пред мен и опитаха да се покатерят на перилата на моста. От белезникавия мрак изникнаха глави без тела, в парапета се вкопчиха ръце. Аз седях и пушех. Чаках.

В Бруклин отидох рано да купя хайвер за сватбата на Доун. На Фиш таун в Брайтън бийч човек още може да намери качествена стока срещу пари в брой. Не ми се ходеше особено. Не си падам по далаверите с руснаци, но Дороти Тай, майката на Доун, ме помоли, а за нея съм готов да довлека всичката проклета есетра на света, или сам да я уловя. Всичко обаче мина окей и в хладилната чанта на задната седалка на мустанга ми в синя консерва пътуваха няколко килограма от най-добрия есетров хайвер.

После всичко свърши.

Мъглата се раздигна, дъждът отстъпи. Изведнъж, както спират тропическите бури. Градът остана вкопчен във влагата, тежка като пилешка мазнина, като депресия. Слънцето отново се показа, тумбесто като мутренски „Ролекс“, и от него се запроцежда мътна светлина. Беше много горещо, ненормално за септември. Слязох от моста при Сити хол и подкарах по „Лафайет“. Спомних си как за пръв път прекосих моста. Бях на осемнадесет, току-що пристигах от летището и наех циганин с раздрънкано такси да ме прекара през Бруклинския мост. Страшен пич бях. Умирах да се изфукам, че знам къде отивам. Не знаех. Не знаех нищо. Исках да изглеждам печен, но истината е, че бях изплашен. После видях небостъргачите на хоризонта — високи, арогантни, красиви. За малко да се разплача. Имах чувството, че с лекота ще загърбя миналото. Двадесет години по-късно Ню Йорк вече бе мой дом.

— Педал. Задник. Лайно. Мърдай! — Мъжът зад мен направо легна на клаксона. Беше бял, с обърната назад шапка на „Никс“.

Светофарът светеше зелено, а аз завеяно зяпах през прозореца.

Човекът си беше в правото.

— Да го духаш — извиках учтиво и подкарах към Бродуей да оставя хайвера, да взема душ и да облека смокинг.

— Имаш ли си тайна? — попита ме на сватбата на Доун същата вечер красиво момиче.

Смеех се с глас без причина, освен че бях пиян. И щастлив. По-късно, когато животът ми тотално се обърка, си спомнях, че на сватбата си изкарах супер. Доун можеше да я направи в някой тузарски ресторант, но предпочете да е тук. За нея това бе дом, за мен също. Семейство Тай, собственици на най-добрия китайски ресторант в Чайнатаун, ми се падат хазяи. Престроиха горните етажи на сградата в апартаменти и избиха отделен вход, така че да не трябва да минаваш през ресторанта. Уредбата ме устройва идеално.

— Аз съм един щастлив човек — казах на момичето в син сатен.