Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Навярно винаги съм била пречупена и тъмна отвътре.

Навярно някой, роден с добро сърце, щеше да остави ясеновия кинжал и да посрещне смъртта вместо онова, което стоеше пред мен.

Навсякъде имаше кръв.

Едва задържах кинжала в разтрепераната си, окървавена ръка и рухвах малко по малко, докато безжизненото тяло на младия Върховен елф изстиваше върху мраморния под.

Не можех да пусна оръжието, не можех да помръдна от мястото си.

— Чудесно — рече гърлено от престола си Амаранта. — Повтори.

Чакаше ме още един ясенов кинжал и още един коленичил елф. Този път жена.

Знаех кои думи ще произнесе. Коя молитва ще изрече.

Знаех, че ще я убия също като младежа в краката ми.

За свободата на всички, за свободата на Тамлин бях готова да го сторя.

Аз бях палачът на невинни души и спасителката на един народ.

— Теб чакам, прекрасна Фейра — провлачи Амаранта. Тъмночервената й коса лъщеше като кръвта по ръцете ми. По мрамора.

Убийца. Главорез. Чудовище. Лъжкиня. Измамница.

Нямах представа за кого са тези думи. Границата между двете ни с кралицата отдавна се беше размила.

Пръстите ми пуснаха дръжката на кинжала и той издрънча на пода, разплисквайки локвата с кръв. Червени пръски покриха износените ми ботуши — спомен от живота на простосмъртна, който бях оставила толкова далеч зад себе си, че вече можех да го объркам с някой от трескавите сънища, превзели нощите ми през последните няколко месеца.

Обърнах се към жената, коленичила в очакване на смъртта си. Голямата качулка висеше около главата й, а финото й тяло не трепваше дори. Готова беше да посрещне края си, да принесе живота си в жертва.

Посегнах към втория ясенов кинжал върху възглавничка от черно кадифе и стиснах ледената му дръжка в топлата си, влажна ръка. Стражите свалиха качулката й.

Веднага познах лицето пред себе си.

Разпознах синьо-сивите очи, кестенявозлатистата коса, плътните устни и подчертаните скули. Познах ушите, които леко се бяха извили, мощните, изваяни крайници, ефирния безсмъртен блясък, заличил всяко човешко несъвършенство.

Познах празнотата, отчаянието, горестта, струящи от лицето й.

Ръцете ми не потрепнаха, като вдигнах кинжала.

Щом сграбчих жилестото й рамо и вперих поглед в омразното й лице — моето лице.

И забих ясеновия кинжал в собственото си сърце.

Повърнах в тоалетната чиния, прегърнала хладния порцелан, докато се мъчех да заглуша неприятните звуци.

Единствено лунната светлина осветяваше просторната мраморна баня, върху чийто под се гърчех тихо.

Тамлин не се беше събудил заедно с мен. И тъй като в първия момент помислих мрачната си стая за безкрайната нощ в тъмниците на Амаранта, а студената пот, обливаща тялото ми — за кръвта на онези елфи, веднага хукнах към банята.

Вече петнайсет минути стоях тук и чаках гаденето да стихне, настойчивото треперене да се разлее в тялото ми като малки вълнички по езерна повърхност и да отшуми.

Вкопчих се задъхано в порцелановата чиния и опитах да укротя дишането си.

Просто кошмар. Един от многото, които ме преследваха и наяве, и насън в последно време.

Бяха минали три месеца от В недрата на Планината. Три месеца на приспособяване към безсмъртното ми тяло, към света, борещ се за оцеляване след опустошителния удар на Амаранта.

Съсредоточих се върху дишането си — вдишвай през носа, издишвай през устата. И отново.

Когато най-сетне стомашните ми спазми утихнаха, се откъснах от тоалетната, но не стигнах далеч. Само до съседната стена и пукнатия прозорец с изглед към нощното небе, откъдето ветрецът облъхна лепкавото ми лице. Облегнах глава на стената, долепяйки длани към ледения мраморен под. Беше истински.

В действителност бях оцеляла; бях се измъкнала.

Освен ако и това не беше сън — просто трескав сън в тъмниците на Амаранта, след който щях да се събудя в онази килия и…

Свих колене към гърдите си. Истина. Истина.

Устните ми оформяха беззвучно думите.

И продължиха така, докато не се осмелих да пусна коленете си и да вдигна глава. Жестока болка прониза ръцете ми…