Сара Маас: Двор от рози и бодли

Гората се превърна в лабиринт от сняг и лед.

От един час наблюдавах гъсталака срещу мен от мястото си върху клона на едно дърво и вече започвах да се отчайвам. Бурният вятър навяваше плътни снежни пелени, които заличаваха следите ми, но също и тези на евентуалната ми плячка.

Гладът ме принуди да се отдалеча от къщи повече, отколкото обикновено се осмелявах, но зимата е тежък сезон. Животните се бяха изпокрили, навлизайки дълбоко в гората, там, където не дръзвах да ги последвам, и това ме принуди да разчитам на слабите, изостанали от стадото животни, да ги убивам едно по едно с надеждата, че те ще ни стигнат да издържим до пролетта. Но не стигаха.

Прокарах изтръпнали пръсти по очите си и отстраних вледенените капчици влага от миглите си. Тук нямаше дървета с обелена кора, която да ми подскаже, че са минавали сърни – явно още не са стигнали дотук. Сигурно ще останат на някое място, докато свърши кората на дърветата, и после ще продължат на север, покрай владенията на вълците и може би дори ще навлязат в земята на елфите, Притиан, която никой смъртен не смее да доближи, освен ако не търси смъртта си.

От самата мисъл ме полазиха тръпки по гърба, затова я потиснах и се съсредоточих отново върху това, което ме заобикаляше, и задачата, която стоеше пред мен. Само на това бях способна през последните години – опитвах се да оцелея още една седмица, ден, час. А сега, с всичкия този сняг, ще е истински късмет, ако изобщо забележа нещо, особено от мястото си на дървото. Нищо не виждах на повече от пет метра пред себе си. Стиснах зъби, за да не простена, когато скованите ми мускули възнегодуваха срещу раздвижването, отпуснах тетивата на лъка и заслизах от дървото.

Снегът, покрит с ледена коричка, хрущеше под оръфаните ми ботуши и аз изскърцах със зъби. Почти никаква видимост, излишен шум... явно това ще е поредният ми неуспешен лов.

Оставаха само няколко часа дневна светлина. Ако не си тръгна скоро, ще се наложи да търся пътя към дома в мрака, а предупрежденията на градските ловци още бяха живи в съзнанието ми: из гората дебнат огромни вълци, и то много. Да не споменавам за слуховете, че наоколо били забелязани странни създания – високи, зловещи и опасни.

Само да не са елфи, така се молеха ловците на отдавна забравените ни богове, така се молех и аз с тях. За осемте години, откакто живеехме в селото, едва на два дни път от границата с безсмъртния Притиан, никога не сме били нападани. Макар пътуващите търговци понякога разказваха истории за погранични градове, превърнати в пепелища. Тези истории, които преди време се чуваха сравнително рядко и старейшините на селото приемаха просто за слухове, през последните няколко месеца се превърнаха в постоянна тема на разговор всеки пазарен ден.

Рискувах много, отдалечавайки се толкова в гората, но вчера бяхме дояли последния комат хляб, а сушеното месо свърши предишния ден. Въпреки това предпочитах да прекарам още една нощ с празен стомах, отколкото да се превърна във вечеря за някой вълк. Или елф.

Не че по мен имаше кой знае колко месо. По това време на годината вече бях толкова кльощава, че спокойно можех да си преброя ребрата. Тръгнах възможно най-безшумно между дърветата, притиснала ръка към хлътналия си, стържещ от болка корем. Отсега знаех с какви очи ще ме посрещнат двете ми по-големи сестри, когато се върна в колибата ни с празни ръце за пореден път.

Огледах се внимателно и след няколко минути приклекнах насред гъсталак от калини, с натежали от снега клони. През тези клони добре виждах една полянка и ручея, който течеше през нея. Дупките, пробити в леда, сковал повърхността му, говореха, че се използва често. Ако имам късмет, ще се появи животно. Ако имам късмет.

Въздъхнах, подпрях лъка си на земята и притиснах чело към дървената дъга. Нямаше да доживеем до края на седмицата без храна. В селото вече имаше достатъчно семейства, принудени да просят, за да се надявам на подаяния от по-заможните жители на близкия град. Вече съм виждала с очите си каква милостиня се откъсва от сърцето им.

Наместих се в по-удобно положение и успокоих дишането си, след което наострих уши в опит да доловя някакъв друг звук, освен свиренето на вятъра. Снегът валеше ли, валеше, танцуваше и се вихреше из въздуха като блестящи искри, чисто бял на фона на кафявото и сивото на горския свят. Пряко волята си, въпреки вкочанените ми крайници, укротих онази безмилостна, гневна част от себе си, за да се насладя на гледката на потъналата в сняг гора.