Сара Маас - Двор от рози и бодли

– От същото място, откъдето взех сърната – казах също толкова тихо, с хладни, остри думи.

Той огледа лъка и колчана на гърба ми, и ловджийския нож с дървена дръжка, който висеше на колана ми. Очите му се навлажниха.

– Фейра... Такъв риск...

Вирнах брадичка към кожата и без да успея да скрия резкия тон в гласа си, отвърнах:

– Нямах избор.

Онова, което всъщност исках да кажа, бе: Ти дори не се преструваш, че правиш опит да излезеш от къщи през повечето дни. Ако не съм аз, ще умрем от глад. Ако не съм аз, ще сме мъртви.

– Фейра – повтори той и затвори очи.

Сестрите ми мълчаха и когато вдигнах глава, успях да видя как Неста сбръчква нос и изсумтява. Погледна наметалото ми.

– Вониш като прасе, покрито със собствените си нечистотии. Не може ли поне да се преструваш , че не си невежа селянка?

Не ù позволих да види обидата и болката, които ми причини. Бях твърде малка и необразована, когато семейството ми изгуби богатството си, и Неста не ми позволи да го забравя.

Тя отстъпи крачка назад и прокара пръст по дебелите си кестенявозлатисти плитки.

– Свали тези отвратителни дрехи.

Аз не помръднах, преглъщайки думите, които исках да ù изкрещя. Беше по-голяма от мен с три години, но изглеждаше по-млада от мен, с винаги поруменели, златисти бузи.

– Можеш ли да затоплиш един чайник с вода и да сложиш още дърва в огъня?

Още преди да довърша, видях мястото, където държахме дървата. Беше останало само едно дебело парче.

– Мислех, че днес ще насечеш дърва.

Неста зачопли дългите си чисти нокти.

– Мразя да сека дърва. Все ми влиза по някоя треска в пръста.

Тя ми хвърли поглед иззад гъстите черни мигли. От всички нас, Неста най-много приличаше на майка ни.

– Освен това, Фейра – нацупи се тя, – ти се справяш много по-добре! Насичаш ги за двойно по-малко време от мен. Ръцете ти са по-подходящи – вече са толкова загрубели.

Стиснах зъби,

– Моля те – казах, борейки се с гнева си, съзнавах, че един спор е последното, което ми е нужно точно в момента. – Моля те, стани на зазоряване и иди да насечеш дърва.

Разкопчах най-горните копчета на туниката си.

– Иначе ще ядем студена закуска.

Тя свъси вежди.

– Нищо подобно няма да правя!

Само че аз вече вървях към малката спалня, в която спяхме трите. Илейн каза нещо умолително на Неста и в отговор получи изсъскване. Погледнах през рамо към баща ми и посочих сърната.

– Приготви ножовете – казах му, без да се старая да звуча любезно. – Идвам след малко.

Без да чакам отговор, затворих вратата зад себе си.

Стаята беше достатъчно голяма да побере един скрин с разклатени крачета и огромното дървено легло, на което спяхме. Леглото беше последният остатък от предишното ни богатство, сватбен дар от баща ми за майка ми. В това легло се бяхме родили, в него умря майка ми. През всички тези години, когато рисувах навсякъде из къщата, не се осмелих да посегна на леглото.

Хвърлих връхните си дрехи върху скрина и се намръщих срещу теменужките и розите, които бях изрисувала около дръжките на чекмеджето на Илейн, пламъците по това на Неста и нощното небе с жълти вместо бели звезди на моето чекмедже. Изрисувах скрина, за да освежа иначе мрачната стая. Сестрите ми не казаха нищо. Не знам защо изобщо очаквах обратното.

Простенах от умора и едва се въздържах да не се строполя в леглото.

* * *

Тази вечер ядохме печено сърнешко. Макар да знаех, че е глупаво, не възразих, когато всички си сипахме по малко допълнително, преди да обявя, че остатъкът от месото няма да се пипа. Следващия ден щях да прекарам в разфасоване на останалото месо, а после да отделя няколко часа, за да обработя кожите, преди да ги занеса на пазара. Познавах няколко търговци, които може би ще ги купят, макар че нито един от тях нямаше да ми плати парите, които заслужавах. И все пак, парите си бяха пари, а аз нямах нито времето, нито средствата да пътувам до най-близкия град в търсене на по-щедро предложение.

Засмуках вилицата си, наслаждавайки се на остатъците от сърнешка мас по метала. Езикът ми се плъзна по разкривените зъбци – вилицата беше част от смесен комплект, който баща ми събра от помещенията на прислугата, докато кредиторите опустошаваха имението ни. Приборите ни един с друг не си приличаха, но беше по-добре, отколкото да ядем с пръсти. Сервизът, донесен от майка ми като част от чеиза ù, отдавна беше продаден.

Майка ми. Високомерна и студена към децата си, весела и чаровна към благородниците, които често гостуваха в имението ни, всеотдайна към баща ни – единствения човек, когото истински обичаше и уважаваше. Също толкова истински обичаше празненствата – дотолкова, че нямаше никакво време да се занимава с мен, като изключим случаите, в които размишляваше на глас дали обещаващите ми способности в рисуването ще ми помогнат да си намеря съпруг. Ако беше доживяла да види изчезването на богатството ни, това щеше да я съсипе, дори повече, отколкото съсипа баща ми. Може би смъртта беше милостив изход за нея.