Реджи Наделсън: Червената мъгла

— Мислиш, че някой е скроил номер на Флауърс?

— Аз му го скроих — уморено каза тя. — Аз.

— Моля?

— Устинов пише книга, цялата истина за КГБ. Не е точно О Джей или икономът на принцеса Даяна, но пак става за това време на годината. Най-ясно си спомням перфектния му английски. Бейби, гримьорката ни, го подготвяше. Питах го къде е научил езика. „В Харвард, разбира се“, ми каза той. Разбира се! По програма за обмяна на студенти. „И не бях единственият агент на КГБ там“, така ми каза.

— Знам — казах на Лили Хейнс.

— Моля?

— Нищо. После? — подканих я, но тя не продължи.

Дремех пред „Свети Винсънт“ в един през нощта, слушах тази симпатична червенокоса жена, чаках потвърждение за смъртта на Генадий Устинов и се чувствах едновременно претръпнал и възбуден.

Тя отново отметна коса и най-после я завърза на опашка с гумено ластиче.

— Беше толкова чаровен. — Скри лице в длани. — Шегуваше се. Питах го дали държи КГБ униформа под леглото си, а той каза, че предпочита костюми от „Брукс брадърс“, но наистина има „Остин Мартин“ с катапулт и експлодираща писалка. Естествено. Всички се смяхме. После падна върху мен мъртъв, мамка му.

Тя трепереше и имах чувството, че всеки момент ще изпадне в истерия. Вкарах я в болницата; вътре беше хладно, намерихме една чакалня и седнахме на оранжевите столове. Чистачка побутна количката си в нашата посока, ние вдигнахме крака като послушни деца и я оставихме да изчисти. Дезинфектантът смърдеше на гнили ябълки. Едва не ме задави — така миришеше сутрин в Москва, със същото, каквото и да бе то, почистваха повърнатото след пияниците.

— Моля те, опитай да си спомниш. Кой още беше там?

— Помня една наистина ядосана рускиня на първия ред, която искаше да си го изкара на генерала. Жилите по врата й щяха да се спукат, толкова се беше наточила. Като кокошка.

— А на сцената?

— Моля? — потърка лице Лили.

— Другите гости?

— Един руски диджей или музикален продуцент, нещо такова. Свердлов. Едър тип, стори ми се свестен, оправен. Стриптийзьорка от някакъв нощен клуб в Брайтън бийч. Олга, но държеше да я наричат Ана К. — Безрадостно се засмя. — Мисля, че я изкопа Теди. Или аз, не помня. Вкисна се, че не й дадохме отделна гримьорна. Томас Сароян, натрупал пари от здравни осигуровки. И други неща, може би диаманти. И Леонид Заленко.

— Фашистът?

— А аз си мислех, че фашисти в Ню Йорк са ченгетата. И Ричард Никсън. Явно съм грешила.

Тя нервно се изправи и опря хълбок на масата, на която имаше празна хартиена чаша от кафе. Полата й се вдигна по бедрата — бяха гладки и загорели. Преглътна на сухо.

— Дали имат автомат за безалкохолни?

С периферното си съзнание чувах хора да пристъпят от крак на крак, да шептят. Смъртта на Устинов щеше да стигне до първа страница. Голяма клечка от едно време, депутат от правителството на Елцин, щяха да го третират като звезда. Официални лица говореха приглушено на руски и английски, санитари миеха пода. Открих автомат и взех две коли.

— Заленко смърдеше — каза Лили. — Буквално. Имах чувството, че е ял чесън.

— Защо?

— Сигурно да държи по-далеч върколаците от Горки парк — каза тя и разтърка студената кутийка кола по врата си, после я изпи на две глътки, разтършува из чантата си и извади мумифицирани „Джуси фрут“. Скъса станиола и съвсем по ученически ми предложи половината дъвка.

— Заленко имаше предварително набелязана програма — да опява за матушка Русия. Против Запада. Устинов си затрая. Не хареса особено и Крауи.

— Крауи?

— Гавин Крауи. Британски писател, живее в Москва. От тия, дето познават всички. Дребен, с развалени зъби.

Тя дишаше тежко, потеше се.

— После падна върху мен.

— Добре ли си? — попитах и жената свенливо се извърна.

— Господи, колко съм уморена. — Облегна се назад и затвори очи.

— Кой падна върху теб?

— Шоуто започна, онзи се изправи и вдигна пистолет.

— Само един човек ли беше?

— Мисля, че да. Не съм сигурна. Бях като парализирана. Като в кошмарите, когато някой пада, а ти не можеш да го спреш. Върху мен се стовари нещо тежко, цялото в кръв. Беше Устинов.

— После?

— Нали военните обичат да разказват какво е на война. Как пищят хората. — Попипа розовото сако, което носеше в ръка. Беше цялото в кръв — дошла бе, без да се преоблече. — А аз си мислех само за сакото на Джаки Кенеди в Далас. — Най-после отпусна лице в дланите си и се разплака. — Знаеш ли какво каза той?

— Какво?

— Устинов усети, че съм нервна. На първите реклами още не предаваме на живо. Той ме погледна — имаше такива сини очи — и сложи ръка на рамото ми. „Загряват — ми каза. — Ще бъде забавно.“ Така каза, ще бъде забавно.