Реджи Наделсън - Червената мъгла

Плъзгахме се по дансинга, усещах податливата й плът под тънкото сако. Над главата й огромни като пъпеш огледални топки се въртяха и разпръскваха отраженията на стотиците хора на сребристи отрязъци светлина. В жегата разцъфваше уханието на лилии, екзотични блюда и скъпи, деликатни парфюми; искряха вази с червени рози. Червено, за щастие.

Знаех, че съм пиян, но в онова шампанско опиянение, което само изостря сетивата. По-късно сцената щеше да се върне в съзнанието ми като украсена за Коледа витрина на Пето авеню. Двойките валсираха из ярко осветената зала, младоженката обикаляше и повдигаше настроението на гостите, хлапета прескачаха краката на похъркващите по креслата старци; сервитьорите, прегърбени под пълните подноси, гостите, пристъпващи по фиксирани тангенти, сякаш задвижвани от невидимо динамо. Господин Тай, мазен като тюлен, сияеше: Питър Чу произлизаше от добра хонконгска фамилия — Доун бе сключила добър брак.

Оркестърът свиреше „Страна до страна“. Предпочитам Астер пред всяка класика, дори Шопен в изпълнение на Хоровиц, да не говорим за шибания Доги Дог и кой да е тъп рапър. Танцувах със стъпили на ходилата ми деца и възрастни дами, които ме водеха в сложен тустеп. Танцувах с момичета с тесни копринени рокли, кацнали като екзотични птици на високите си токчета.

— „В рая съм.“

Осъзнах, че пея на глас чак когато момичето в синия сатен ме изгледа странно. Роден си щастлив, каза веднъж майка ми, това ти е дефект по рождение.

— Как е, инспекторе? — До мен се озова Рики Тай, брат на Доун и мой най-добър приятел.

— Страхотно — отвърнах. — Страхотно.

Докато танцувахме, осъзнах, че момичето в синьо, с високото чело, зашеметяваща усмивка и невероятни гърди е гола под сатененото сако.

— Как се казваш? — попита тя.

— Арти — казах и я придърпах по-близо. Миришеше на хубаво.

— Ти си полицаят на Рики, нали? Мислех, че ченгетата са вкиснати. Знаеш, закърнели депресари. Осакатени от работата си.

— Така е по филмите с Ал Пачино. Аз съм от веселите ченгета. Искаш ли да се качим и да се убедиш сама? Живея на горния етаж — казах.

Не й досадих с истината, не споменах, че съм в отпуск и мисля да се махам от управлението, нито че с колкото повече трагедии се сблъсквам, толкова повече се убеждавам, че има само един начин да не им позволя да ме прекършат. Тя искаше депресар. Пробвах да й пробутам младия Брандо. Момичето се разсмя, после изчезна нанякъде.

Доун ме подмина; протегнах се и я хванах.

— Не те ли хареса? — Изглеждаше ослепителна в червения си костюм.

— Заложила беше на Ал Пачино — казах. — Изглеждаш убийствено. Дали пък не се омъжи за погрешния човек?

— Ще ми се да беше ти — прошепна тя само полу на шега.

С нея се занасяме от години, откакто се нанесох в сградата, дори преди от време на време се натискахме на противопожарното стълбище.

Само дето един брак за ченге с недръпнати очи щеше да разбие сърцето на баща й и двамата го знаехме.

— Хайде да танцуваме — казах.

Излязохме на дансинга и другите отстъпиха встрани, защото бяхме добри. Рики запя „Обичам те такава, каквато си“ от подиума за оркестъра. Гостите през смях се понесоха в ритъма на танца, глобусите се въртяха, а аз притисках Доун към себе си и вдъхвах уханието на розите.

— Пиян си. Не съм те виждала пиян — каза тя.

— Досега не си се женила — отвърнах.

Половин час по-късно ризата ми вече бе подгизнала от пот. Изтърчах горе; Доун и приятелките й бяха иззели апартамента ми за съблекалня и вътре се носеха какви ли не благоухания: спрей за коса, аромат на момичета и парфюм. Доун ползва „Джой“, радост. На леглото ми бяха метнати червени копринени бикини. Зарових лице в тях, после щракнах сидито и Ела Фицджералд запя „Върнете го на индианците“.

Грабнах чиста риза, без да изпускам от поглед огледалото. На 39 съм, метър и осемдесет и пет, в доста добра форма. Глътнах корем. Господи, направо бях капнал. Запалих цигара, закопчах ризата с пръсти изведнъж надебелели като кебапчета, вдишах дима и парфюмът се сля с него и ме цапна в главата като чист кислород или чисто удоволствие. Ще си намеря готино момиче, ще се оженя. Ще стана истински американец. Ще си живея живота. Слушай Ела Фицджералд. Няма страшно. На сигурно място си.

Телефонът ме хвана на средата на стълбите. Обаждането пое секретарят. Нещо ме накара да се върна, нещо се беше случило. С блъскащ на врата ми пулс прослушах съобщението.

— Застреляли са Генадий Устинов.