Реджи Наделсън: Червената мъгла

После от една от големите коли пълен с енергия изскочи Сони Липърт и забърза към болницата. Видя ме, а не му е в стила да изтърве възможността да блесне.

— Арти, съжалявам, мой човек — каза тържествено и разтърси ръката ми като на погребение.

— Да, да, благодаря, че се обади, Сони. — Тъкмо гласът на Сони Липърт съобщи на телефонния ми секретар, че Устинов е мъртъв. Няколко седмици по-рано в прилив на откровение — плод на прекалено многото изпити бири — доверих на Сони, че имам среща с Устинов. Което беше грешка.

— Такъв съм си, душа човек.

Също като мен и Сони бе със смокинг, неговия без нито гънка. Здрависа се с половин дузина ченгета. Сони, при когото амбициите са чак в излишък, поддържа огромна, гладко смазана мрежа „приятели“.

— Трябва да вляза. Възложиха случая на мен, мой човек. А на такова разследване никой не подвива крак. — Сони сега работи за федералната прокуратура. Интересува се живо от всичко руско и нито за миг не те оставя да забравиш, че е бивш инспектор. Държането му тръби „Аз съм ченге до мозъка на костите си“.

— За кой точно пост се стягаш, Сони? — чух да го питат веднъж.

Липърт направо побесня.

— Хей, Сони, къде е убиецът? — извиках след него.

Сони ме избута от групата ченгета към стената на болницата.

— Къде е?

— Изтървахме го.

— Изтървали сте руснак, застрелял бивш генерал от КГБ на телевизионно шоу, предавано на живо от центъра на Ню Йорк?

— Откъде знаеш, че е бил руснак?

— Остър ум, това е. — Погледнах надолу към Сони. — Какво всъщност стана?

Сони оправи несъществуваща гънка по сакото си. Пенеше се — буквално. Очевидно се готвеше за голям случай.

— Не знаем. Охраната там е пълна нула. Станал тотален хаос, чаткаш ли? Публиката се разпищяла, хората налягали по земята. Онзи си излязъл от студиото. Изпарил се. А какво знаеш ти, Арти?

— Абсолютно нищо.

Сони влезе, а аз прекосих улицата, избрах си една стена и с изтръпнали пръсти зарових за цигара.

На няколко метра стоеше висока почти колкото мен червенокоса жена с преметната през рамо кожена чанта и незапалена цигара в уста. От тротоара я гледаше една полицайка.

Жената отметна гъстата си червена коса от врата.

— Може ли огънчето? — попита.

— Разбира се.

Изнамерих кибрит.

Около минута пушихме, мълчаливи заговорници в нечовешки топлата лятна нощ. Усещах как раздразнението кипи из града и бавно се надига към повърхността. Неуморният глух тътен на гръмотевиците ни достигаше като безсилен хленч. Наркомани от другата страна на Седмо авеню продаваха дрога, колежанче пробутваше „Прозак“. Пращяха полицейски радиостанции, мобилни телефони и самонадеяност съскаха из нощния въздух като щурчета. Някъде на паважа се разби бутилка.

— Полицай ли сте? — попита жената, пак отметна косата от врата си и нервно я сви на кок.

— Толкова ли ми личи?

— Можеш ли да отпратиш кучето пазач? — кимна към полицайката на тротоара.

Свих рамене. След чакането, напрежението, обаждащия се вече махмурлук, бях доволен да се залисам с нещо.

— Напоследък съм малко в немилост.

— Казвам се Лили Хейнс — представи се тя. — Стана на моето шоу. Устинов умря на моето шоу.

— Още не е умрял — казах.

Тя не отговори.

Лили Хейнс замествала Теди Флауърс. Според мен се разприказва, защото беше изплашена, а аз бях там и съм добър слушател. Пулсът на слепоочието й караше една синя вена да изпъква на фона на бялата й кожа; ближеше пресъхнали устни и говореше, а аз чаках да съобщят официално, че Генадий е мъртъв.

— Наистина ми хареса, много. Беше горещо, аз — ужасно нервна, а той се държа добре с мен.

Не казах нищо; тя не търсеше отговори.

— Виж, аз съм репортерка, не телеводеща. Просто резервен вариант на Теди. В края на лятото сме. Рейтингът се е спаружил като кожата на леля ми Марта след лятната отпуска. Щеше да е добра реклама за мен, това е. Бях нервна. За пръв път снимахме в новото студио, до касапниците, и не знаех кое къде е. „Все едно си на официална вечеря“, все повтаря Теди. „Дръж се като добра домакиня, Лили“, ми каза по телефона. Той се развява из Бриджхемптън, а ми обяснява как да се правя на Ивана Тръмп. Не мога да проумея как така никой още не го е пребил.

— Ами публиката?

— Не ги свърташе на едно място. Идват да гледат как Теди се гаври с гостите. Това основно продава шоуто. Харесват го жесток. Останаха разочаровани, че го няма.

— Май си пада подло копеле.

— Абсолютно.

Опъна от цигарата си. Изведнъж ми се прииска да я прегърна. Миришеше на бадеми, може би от шампоана й.