Алекс Болдин: В тишината на есенната мъгла

Тая сутрин Гелето не беше във форма. Чувстваше се настинал, говореше пресипнало и гърлено сякаш бе минал начално-подготвителен курс за селски глашатаи. Студеният и влажен ноември безцеремонно напомняше за идващата зима. Парното в сградата още не бе пуснато и сковаващият студ караше служителите да потропват с крака и да се редят на опашката пред автомата за кафе. Те се гушеха зиморничаво в рано навлечените зимни дрехи, и тихо коментираха есенните метеорологични изненади. После изваждаха пълната чашка с горещо кафе от нишата на автомата и бързичко се шмугваха всеки в своята студена канцелария.

Настинката не бе повлияла съществено на Гелето. Беше облякъл тънка, синя, памучена фланелка с щампа, рекламираща някаква слабо известна рок група. Припалваше цигара след цигара с надеждата, че папиросите ще го стоплят. Осъзнавайки очевидната невъзможност на това явление, Гелето плю отчаяно на токущо измития циментов под и се шмугна кисел в близката канцелария. Търсеше си слушатели. В ранната есенна утрин, пет минути след началото на работното време, такива имаше предостатъчно. Кафемашината беше изцедила живителната си течност в чашките поне на половината служебен персонал и сега в неотоплените канцеларии, наред с изчитане на утринните вестникарски новини, течаха нескончаеми лакърдии така необходими за настройката на служителите към новия работен ден.

Стаята, където Гелето се шмугна се оказаха канцеларията на инспекторите, неговоте най-ревностни и внимателни слушатели. Сто и двайсет килограмовият Мончо смучеше любимия си ментов бонбон. Ментовите бонбони успокояваха нервите, а следователно и кръвното му налягане. Зелената кесийка бе обиколила вече присъстващите и полуразкъсана неочаквано се озова в ръцете на Гелето. Той пъхна колебливо ръка в нея, порови внимателно и бавничко разви целофановата обвивка на избрания бонбон.

— Значи, не бях ходил на лов цял век… — започна колебливо Гелето. Изкашля се дрезгаво и продължи. — Но ще ви кажа, че вече ги няма ония стари, някогашни ловджии. Това сега е една пасмина която я мързи да се надигне от земята, камо ли да тича след дивеча. Нашите се бяха събрали на една полянка. Отпийваха от ракийката, натискаха копчетата на Джи Ес Ем-ите и лафеха ли лафеха.

— Мълчи не думай! Ти си бил ловец!? — подкачи го Стамен.

— Ловец и още как! Само дето не си бях плащал десет години членския внос и не бях гърмял почти пет години по дивеч.

— И какво? Имаше ли? Прасе, заек, лисица?

— Прасе и то какво! Голямо като това бюро! — ръката му тупна по прашния плот на въпросното олющеното бюро. — Мина покрай мен… Разбираш ли, стоя си на едно място и не смея да мръдна. Току виж му скимнало да се обърне и да ме мушне в слабините. Кучката ми лае та се къса. Не смее да го приближи. А то, мамка му, сякаш не я забелязва… Совна се към полянката, точно там където бяха налягали нашите. Те тъпаците съвсем не разбраха каква цел им идва на крак. Реших да ги известя. Пушката ми беше заредена с ония големи сачми дето се трепе и слон. Гръмнах във въздуха… Прасето изквича, втурна се в калабълъка и мина през тях като комбайн през кукурузена нива. Натъркаляха се ония ми ти апапи, хвърлиха Джи Ес Ем-ите, развикаха се, само дето никой от тях не се сети да гръмне.

— И какво? Оставихте го да избяга?

— Неее-е-е! Треснах му една пушка. То се преметна през глава и изчезна в дола. Хайде бе пичове! — викам им. — Гонете го бе, мамка му! Не виждате ли кървавата диря. Половин метър е широка. Долу е в дола! Улучил съм го!… Накрая ме послушаха и слязоха. Наистина го бях улучил. Три съчми бяха минали през сърцето. Голямо добиче беше хе-е-ей. Четирима не можахме да го вдигнем.

Още там го одрахме. Псетията преядоха… Задавиха се с кожата и карантията. На всеки се паднаха по четири кила идеално шарено месце…

— Е, щом е имало месце… Знам една рецепта за задушено с дребен лук. — подхвърли Мончо.

— Пак ще ви кажа, няма ги ония някогашните ловджии… Помня, някога старците от село като тръгнеха на лов, па като се провикнеха… Гърлата им ехтеха като йерихонски тръби. Зеяха и пристъпяха. Де що има дивеч рипаше от страх и побягваше. Обаче, по онова време в ловджилъка имаше морал. Ако някой удареше сърна или заек, слагаше го на поляната в редицата. Всички да го виждат. Редяха дивеча в редичка. А като свършеха, имаше за всеки, по равен дял. Тогава се събираха, я в Караколеви, я в Чомака. Печаха се мръвки и се пиеше вино до тъмни зори. Така беше. А сега? Ако някой ливоса заек, ще го вдигне и ще го скрие горе в клонака. „Нищо не съм ударил“ — казва, а като си тръгнем, ще се шмугне тайно, ще го тури в торбата и хоп по тайните пътеки към село. Егоистичен народ се народи…