Реджи Наделсън: Червената мъгла

Главата ми експлодира. Застреляли. Къде? Стърчах вкочанен, замръзнал, виждах се как слушам гласа на секретаря. Генадий Устинов е бил застрелян в челото по време на шоуто на Теди Флауърс. Застрелян?

Тичешком, като замаян прекосих улицата. Беше убийствено горещо, бягах, за да изпреваря кошмара, усещах как ме дърпа назад. В очите ми се стичаше пот като дъждовни капки. Омекналият от жегата асфалт забавяше стъпките. В главата ми се въртеше само едно: „Не умирай“.

— Не умирай!

Чух дишането на машините още преди да вляза в стаята му в интензивното отделение. Навън. Навътре. Навън, навътре. Навън, навътре. Минаваше полунощ и в болницата беше тихо. Едва преполовил коридора, чух дишането — като на космонавт в скафандър.

На леглото под зеленикавите лампи неподвижно лежеше Генадий Устинов. Приковали го бяха към кълбо системи като с котви към живота. Лицето, полузакрито от пластмасовата маска, през която дишаше, беше изпито, далеч по-старо, отколкото го помнех.

Виждал го бях, разбира се. Покрай излизането на книгата му вестниците поместиха снимки, но там възрастта изобщо не личеше. Поначало си беше суетно копеле, а и винаги можеш да изфалшифицираш снимките. Отметнах косата от очите си и се наведох над него. Някаква сестра ми направи знак да се отдръпна, но агентът на ФБР, който ме посрещна още с пристигането в „Св. Винсънт“ и стисна ръката ми в кратко, сухо засвидетелстване на съчувствие и чието име не запомних, й каза да ме остави на мира.

Кокалчетата ми кървяха. Чак след три-четири пресечки спринт по „Бродуей“ видях такси и се затичах да го хвана. Препречих пътя му, стоварих юмрук на капака, за да привлека вниманието на шофьора, и се метнах вътре. Видях името на разрешителното: Петров, Фьодор. Излаях адреса и ядосаният шофьор изведнъж омекна, заопъва кичур коса. „Окей, шефе — каза. — Да, господине“, смотолеви, сервилен, подплашен от мен, и аз със закъснение осъзнах, че крещя на руски.

— Не умирай, моля те — прошепнах на Генадий Устинов, този път на руски. — Не ми умирай в ръцете, по дяволите. Какво си направил? — питах. — Кой иска смъртта ти?

С изключение на сестрата, един стажант-лекар и агента, стаята се беше опразнила и останах сам с него. Стоях със сведена глава до леглото. Колко пъти през последните години бях прослушвал съобщенията му на телефонния си секретар? Винаги говореше английски, сякаш да уважи желанието ми да съм американец. Аз така и не върнах обажданията му.

„Искаш ли да се видим, Артьом?“ — ми писа. Не отговорих на писмото. Лентата от телефонния секретар обаче запазих и прибрах в едно чекмедже.

„Искаш ли да се срещнем?“

„Моля те — писа ми леля Бърди от Москва. — Моля те, срещни се с него. Моля те, Арти, в името на баща ти.“

На тясното бяло легло, вързан на системи, глух за обкръжаващия го свят, лежеше някогашният най-добър приятел на баща ми. Чичо Генадий, така му казвах аз. Не го бях виждал от двадесет и пет години. После Бърди ми писа. Аз се съгласих. Трябваше да се срещнем на следващия ден в моя апартамент. В писмото си молеше да му покажа къде живея. „Толкова се радвам, че най-после ще се видим“, ми писа; сега това му желание никога нямаше да се сбъдне.

Агентът изникна зад мен и постави ръка на рамото ми. Гледах как зелените линии по черния екран се изправят. Заприиждаха лекари, гумените им подметки делово заскърцаха по линолеума. В непреклонна фаланга, която ме изолира, наобиколиха леглото и се заеха с тялото.

— Съжалявам — каза ми някакъв лекар. — Трябва да излезете.

— Мъртъв ли е? — питах. — Мъртъв ли е?

Никой не ми отговори.

Бавно се измъкнах на улицата. Имах нужда от цигара.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ? — изхили се зад гърба ми намахана, рошава журналистка.

— На кого ли не? — й казах. Махай се, помислих. — На кого ли не?

На улицата, облегнати на новинарския автобус, дремеха операторите с оптимистично включени камери. По 12-а улица бяха паркирани пет-шест полицейски коли, два реда ограждения отсичаха движението по Седмо авеню.

От лимузини се изсипваха костюмари и тихомълком изчезваха в болницата. Покрай тях подтичваха с вдигнати високо камери журналистите.

Периметърът пазеха млади ченгета, едва сдържащи прозевките си; момчетата почесваха брутално късо подстриганите си глави, момичетата се мъчеха да опазят косата под фуражките си. Залитаха под тежестта на белезниците, оръжието, палките, умората. Съчувствах им, но и не можах да разпозная младия Арти Коен в изтощените им от патрулиране лица.