Реджи Наделсън - Червената мъгла

Към пет сутринта, а може би по-късно, агентът на ФБР дойде в чакалнята и ми съобщи, че Устинов официално е обявен за мъртъв.

Излязох на улицата с Лили Хейнс. Беше отвратително горещо дори призори, сред нездравото подобие на светлина. Репортерката още чакаше, енергична и с нетърпящ възражения поглед.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ?

Страхувайки се да не я изтърва, стиснах рамото на Лили и тя изтощено се притисна към мен. Метнах ръка през рамото й; исках да я прегърна.

Тя изведнъж се отдръпна, сякаш бях мъж, с когото е спала, но когото не може да познае на сутринта.

— Чак сега разбрах. Ти го познаваш, нали? Познавал си го отпреди. Нали?

— Да, познавах го.

По врата й се застичаха капки пот. Стисна здраво чантата си, сграбчи я, сякаш да се предпази от мен, и бавно заотстъпва към бордюра.

Последвах я, нищо че се чувствах като престъпник.

— Нека те изпратя до вас — казах идиотски. — Не бива да оставаш сама.

— Познавал си го? — повтори тя.

— Хайде, стига.

— Мога да се оправя и сама. — Беше ядосана. — Това е родният ми град.

Протегнах ръка, но тя се извърна и побягна по 12-а улица. Преди да изчезне, видях в очите й това, от което толкова дълго бягах — миналото си.

С леденостуден глас извика:

— Кой, по дяволите, си ти?

Докато най-после се довлека у дома някъде към пет, вече сам не знаех. Бях изпълнен с гняв. Със страх. Включих телефонния секретар и оттам се разнесе глас, който също не познавах. Говореше литературен, мъркащ руски, все едно обработваше душата ми с памук. Изключих секретаря; не исках да слушам никакви руснаци.

Коментаторите по сутрешните новини само се правеха на интересни, единствено Владимир Познер от Ей Би Си внесе нотка здрав разум. Схванах само, че не съм сънувал и Устинов е мъртъв.

В апартамента ми още ухаеше на момичета, но не и на „Джой“. Без да мисля, вкарах името на Лили Хейнс и адреса на телевизионното й студио в компютъра си. Съмна се, в сградата викаха деца, лаеха кучета, чувах телевизори, канализация, секс — беше началото на септември, още лято и никой не затваряше прозорците. По принцип обичам да слушам как сградата се пробужда. Сега я игнорирах.

Седях като вкопан пред телевизора и едва чух Рики. От устата му висеше цигара, беше сменил костюма от сватбата със сив анцуг; носеше поднос с кана кафе. Разля и ми подаде една чаша, после седна напречно на сгъваемия стол.

— Как си? — попита тихо.

— Пребит.

— Яде ли? Искаш ли да закусиш?

— Не, благодаря. Научи ли?

— Гледах ранните новини. — Той махна към телевизора. — Съжалявам, малкият, наистина. — Подхвърли ми пакет цигари. — Искаш ли да поговорим за това?

— Мислиш ли, че може да е станало случайно?

Рики ме изгледа.

— Няма начин.

— Копелето преживя цялата Студена война, а накрая го очистиха на някакво токшоу. — Имах нужда от сън. — Дай ми няколко часа — казах и Рики кимна.

Може да е още хлапе, но проявява невероятен такт.

— Тръгвам, отспи си. Ще се навъртам наоколо. Всички сме тук. Окей?

Извадих бира от хладилника и опитах да подредя случилото се в главата си. Излязох през прозореца на противопожарното стълбище и откъснах няколко изсъхнали листа от мушкатото, които бях засадил; жегата го убиваше, миризмата беше тръпчива.

Телефонът иззвъня, как да е се вмъкнах вътре и сграбчих слушалката. Мъжки глас заговори на руски. Същият глас, задушаващ те от съчувствие, молеше за внимание, изискваше лептата си. Подейства ми като напалм.

— Сбъркали сте номера — треснах телефона.

Иззвъня отново. Оставих го да звъни.

От телефонния секретар се обади гласът на Сони Липърт. „Искам да те видя.“

— Не сега, Сони.

— Днес, инспекторе. Най-късно в пет. В кабинета ми, чуваш ли?

Бих се замъкнал до телестудиото, в което застреляха Устинов, но реших, че там ще е пълно с народ. На ченгетата, натоварени със случая, ще им трябва цял ден само да вземат показания от публиката.

Въпреки че официално се водех в отпуск, се обадих в участъка, накарах да ме свържат с шефа и съобщих, че по възможност бих желал да ме зачислят към 6-о управление, което водеше разследването. Нямало проблем, каза, но Сони Липърт — старо приятелче на шефа — вече звънял и лично помолил за помощта ми.

Съблякох се, навлякох шорти и по противопожарното стълбище изпълзях на покрива, където в една барака държа велосипеда си.

Облегнах гръб на грубите дъски. Градът се отърсваше от сутрешното си вцепенение напук на убийствената жега, небостъргачите се стягаха за новия работен ден. Довърших бирата и се унесох. В полусън си спомних, че по време на обсадата на Ленинград, когато нямало друга храна, майката на Генадий го хранела с лепило за тапети. „Не беше чак толкова зле — ми каза той веднъж. — Не беше никак зле на вкус.“