Джейсън Матюс - Червената лястовица

Всички руснаци криеха тайни мисли, те бяха привикнали към това. Същото беше и с Василий и Нина, които криеха отвращението си към факта, че съвременна Русия съвсем не се бе променила. Дори и когато Доминика порасна и започна да разбира, Василий не смееше да ѝ говори за техните чувства. И двамата ѝ родители се стремяха да ѝ дадат ясна визия за света, да я оставят да разбере самата истина. Ако не можеха да разкрият пъклената еволюция на Русия — от болшевиките до Съветите и сега, дори и след гласността, в паразитната алчност на федерацията, — Василий реши поне да внуши на Доминика идеята за истинското величие на Русия.

Просторният тристаен апартамент (след уволнението на Нина им бе позволено да го задържат благодарение единствено на запазването на позицията и престижа на Василий) бе пълен с книги, музика, изкуство и разговори на три различни езика. Когато Доминика стана на пет, родителите ѝ забелязаха, че малкото момиченце има изумителна памет. Можеше да рецитира стихове на Пушкин, да различава концертите на Чайковски. И когато пускаха музика, Доминика танцуваше боса по ориенталския килим в хола в съвършен ритъм с такта, извивайки се и скачайки в идеален синхрон, а очите ѝ блестяха и ръцете ѝ се движеха като мълнии. Василий и Нина се споглеждаха и един ден майка ѝ я попита как е научила това.

— Следвам цветовете — каза малкото момиченце.

— Цветовете? Какво имаш предвид? — попита я майка ѝ. Доминика важно обясни, че когато свири музика или баща

ѝ чете на глас, стаята се изпълва с цветове. Различни цветове, някои ярки, други тъмни, понякога те „подскачаха във въздуха“ и всичко, което Доминика трябваше да направи, беше да ги следва. Точно заради това успяваше да запомня толкова много неща. Когато танцуваше, подскачаше над лъчи от яркосиньо или следваше блестящите червени петна по пода. Родителите ѝ се спогледаха отново.

— Харесвам червеното, синьото и пурпурното — каза Доминика. — Когато Батюшка ми чете или когато Мамуля свири, те са толкова красиви.

— А когато мама ти се кара? — попита Василий.

— Жълто. Не обичам жълтото — каза малкото момиченце, обръщайки страниците на някаква книга. — И черния облак. Не го харесвам.

Василий попита един колега от Факултета по психология за цветовете.

— Чел съм за подобно състояние — каза колегата му. — Усещане на буквите като цветове. Много е интересно. Защо не я доведеш някой следобед?

Василий чакаше в кабинета си, докато приятелят му, професорът, седеше с Доминика в близката аудитория. Единият час премина в три. Когато се върнаха, малката Доминика беше щастлива и разсеяна, а професорът — замислен.

— Какво? — попита Василий, гледайки косо към дъщеря си.

— Бих могъл да седя с дни с нея — каза професорът, тъпчейки лулата си. — Вашето малко момиченце показва признаци на синестет. Човек, който усеща звуци или букви, или числа като цветове. Изумително.

Василий отново погледна Доминика. Тя щастливо си рисуваше нещо на бюрото на баща си.

— Боже мой! — каза той. — Това заболяване ли е, лудост ли е?

— Болест, бреме, проклятие, кой може да каже? — Професорът свърши с пълненето на лулата си. — От друга страна, Василий, тя може би е одаренная , надарена.

Василий, този изтъкнат хуманитарист, загуби ума и дума.

— Има и нещо друго — продължи професорът, гледайки към Доминика, чиято глава бе приведена над рисунката ѝ. — Нейната синестезия явно се разпростира и до човешките реакции. Не само думи или звуци, тя вижда също и емоционалния статус в цветове. Каза ми за нещо, което ми звучи като аури от цветове около главите на хората и раменете им. — Василий зяпна приятеля си. — Може би тя ще се развие в нещо като учен в сферата на човешките намерения.

— Разбира се, тя има и изключителна памет. Безпогрешно повтаря двадесет и пет цифрени числа по няколко пъти. Това не е необичайно в такива случаи — продължи професорът. — Но ти вече си го забелязал. — Василий кимна. — И нещо друго, не толкова обичайно. Вашето малко момиченце е склонно към буйство , дефинирай го както искаш, избухливост, немирство, сприхавост, къс фитил. Помете документите ми на пода, когато не успя да реши една гатанка. Нещо, което ще трябва да контролира по-късно в живота си, предполагам.

— Боже — каза Василий и забърза към къщи, за да каже на съпругата си.

— Това идва от твоето семейство — сухо казваше той на Нина, докато поруменялата Доминика се мръщеше гневно, когато изключваха музиката, страхотно сърдита, с пламтящи очи. Ако беше такава на пет годинки, каква ли щеше да е по-нататък?