Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Клепачите на мадам Дюпре трепнаха и големите й зелени очи заблестяха. Всеки момент щеше да се разплаче.

- Аз... не съм направила нищо.

- Какво иска Пасарао от вас? - притисна я Калуст, като се възползва от емоционалната й слабост. - Защо ви подарява цветя? Какво се случва между вас?

Французойката сведе очи, за да скрие сълзите, които се стекоха но лицето й.

- Страх ме е.

Арменецът я изгледа слисано.

- Страх ли? Но от какво?

- От онова, което ще ме сполети, когато вие... когато вече няма да сте тук.

За момент Калуст изгуби дар слово. В други времена би избухнал с думите да не се тревожи, защото той ще доживее до сто и шест, но не и сега. Не и след удара от смъртта на Нунуфар, на сър Филип и на сенатор Ерто. Не и когато бележките му постоянно се обаждаха и тялото му се измъчваше от усещането за непрестанна умора, болките в гърба, изтръпването на лявата ръка и обилното кръвотечение от носа. Откакто загуби жена си, усещането му за безсмъртие се бе изпарило, отстъпвайки място на горчивия вкус на неизбежната смърт. Колкото и да не искаше да мисли за това, знаеше, че краят е близо и денят, от който се страхуваше най-много, скоро щеше да настъпи.

- Разбира се, че ще ви оставя нещо - каза той, трогнат от сълзите й. - Нали ви подарих тази къща? Не се тревожете, след смъртта ми нищо няма да ви липсва. - Вдигна ръка към прозореца и посочи малката желязна портичка до парка „Мерендаш“.

- Но искам да ми обясните какво става между вас и Пасарао.

Французойката избърса сълзите с кърпичка, която извади от чантичката си.

- Той ми подарява цветя и ми шепне мили думи. Казва, че съм красива, нарича ме ангелът на Португалия и... все в този дух.

- Но какво всъщност иска той? Със сигурност не и да се ожени за вас. Пасарао е много по-млад, а освен това държи на жена си.

- Тревожи се за фондацията - заекна мадам Дюпре. - Настоява, че е важно да бъде основана в Португалия, помоли ме да ви убедя и... ми даде да разбера, че ако това се случи, тук ще има място за мен.

Думите й не изненадаха Калуст. От известно време усещаше машинациите, които се случваха около него и огромното му богатство. Постоянно получаваше предложения и намеци, знаеше, че интригите, в чиято основа беше Салазар, включваха и Пасарао, и цяла мрежа от нечие влияние и връзки. Очевидно бяха стигнали и до собствената му асистентка и любима - човека, на когото най-много се доверяваше. За момент се почувства смачкан от цялото това напрежение, сякаш същата тази паяжина го омотаваше и го задушаваше, но сви рамене и прогони усещането.

Щеше да реши по съвест.

Доктор Фонсека вкара катетъра, отстъпи назад, приклекна и впери поглед в маркуча и торбичката, които току-що бе поставил. Остана така само за момент, тъй като веднага видя капчиците, които започнаха да се свличат в маркуча и да се събират в легенчето, поставено между краката на пациента.

- Уф!

Легнал в леглото с очи, вперени в тавана на хотелския апартамент, Калуст се изненада от облекчената въздишка от страна на Фонсека.

- Проблем ли има, докторе?

- Вие изхвърляте само урина...

Калуст надигна глава и хвърли любопитен поглед към лекаря си, защото не разбираше учудването му.

- Разбира се, че е урина. Вие какво очаквахте?

- Петрол.

Двамата се разсмяха.

- Само вие можете да ме развеселите в подобна ситуация - каза пациентът. - Отново се взря в тавана и усмивката му се стопи. - Знаете ли, докторе... Мисля, че ще проваля мисията на живота си.

Лекарят продължаваше да наблюдава течността в маркуча.

- И каква е тя, ако мога да знам?

- Да живея вечно.

Доктор Фонсека отмести поглед към пациента си.

- О, бъдете сигурен в това. Тази ваша цел действително е обречена на неуспех.

- Ужасно е, докторе - оплака се Калуст. - Прекарах целия си живот с мисълта, че безсмъртието е възможно. Преспивах с млади девойки, за да извлека тяхната жизненост, за да удължа собствената си младост; всяка сутрин правех шведска гимнастика и дълги разходки, взимах си ледена вана, дори храната, която ядях, бе стриктно подбрана, с точно премерено количество. На всяко хранене консумирах определен грамаж кисело мляко, плодове, риба и всичко друго, което можеше да ми помогне да живея по-дълго. Исках да превърна собствения си живот в уникално... знам ли... произведение на изкуството. - Поклати глава. - И за какво? Махна леко с ръка към слабото си, костеливо тяло. - За да лежа тук и да гледам как извеждате урината ми с катетър, защото вече дори не мога да контролирам проклетия си пикочен мехур...