Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

За момент в стаята се възцари тишина. След като се увери, че катетърът е поставен правилно, доктор Фонсека се надигна и седна на ръба на леглото.

- Нека ви кажа нещо, господин Саркисян - заговори той, защото добре съзнаваше, че един лекар трябва да се грижи не само за тялото на пациента, а да лекува и болестите на душата. - Трябва да разберете, че щастливият край не съществува. Ако животът бе лице, то щеше да изразява тъга. - Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. - Тръгваме от ниското, изкачваме се в живота, стигаме до върха, когато сме в разцвета на силите и възможностите си и започваме да се спускаме; първо бавно, а после все по-бързо, докато отново стигнем долу, в ниското, като извити тъжни устни на човешко лице. Ето това е животът.

- Тогава защо сме тук, докторе? За какво живеем?

Фонсека сви рамене.

- Нямам отговор на въпроса ви - призна той. - Може би важното е какво правим, докато сме тук, и какво оставяме на онези след нас. Не живеем, за да умрем един ден. Живеем, за да сътворим нещо, което ще остане. Може би истинският смисъл на съществуването ни се крие в нашия завет.

Все така отпуснат върху възглавницата, Калуст поклати глава.

- Ех, нашият завет... - въздъхна той. - Ще ви призная нещо. Имах идея да оставя всичко, което имам, на една фондация, която да подаря на моята Нунуфар. Може и да не съм бил примерен съпруг, но я обичах по свой начин. Обаче тя си отиде преди мен и сега не знам какво да правя с фондацията. Чувствам се изгубен.

- Не ми казвайте, че ще се откажете...

Арменецът си пое дълбоко дъх.

- Разбира се, че не - отвърна той. - Но сега, когато жена ми я няма, трябва да променя плановете си. Бих могъл да я завещая на сина си, но се отчуждих от него.

- Нямате ли някой друг предвид?

- Не. Има още един проблем.

- Какъв?

- Трябва да избера най-доброто място за основаването й - каза Калуст. Англия отпада заради всичко, което ми причиниха по време на войната. Онази глупава кралица може и да ми се подмазва с почетни ордени и какво ли още не, но от мен англичаните няма да получат нищо. При това положение остават Съединените щати, Франция и Португалия. Все пак признавам, че повече клоня към Америка или Франция.

- Защо?

- Те са подредени страни, управлявани от закона и с традиции в подкрепата на филантропията. Обичам Португалия, но не знам дали страната ви ще е достойна за фондация като моята. Вярно е, че изложих няколко картини в Националния музей за антично изкуство и останах доволен от начина, по който се съхраняват и ценят. Но в крайна сметка това е една малка страна на края на Европа...

- Като вашата Армения.

- Да, точно така.

Лекарят отново приклекна, за да провери урината. Всичко изглеждаше наред, затова той отново седна на ръба на леглото.

- Решението си е ваше и не искам да ви влияя - каза той. - Важен е заветът ви. Физическото съществуване има своя край, но оставеното от вас може да живее вечно.

- Какво бихте сторили, ако бяхте на мое място?

- Аз съм португалец и бих оставил завета си на Португалия. Тази страна може да ви изглежда малка и забутана, но крие неподозирано величие.

- Абстрахирайте се от вашата националност. Какво бихте направили на мое място?

Доктор Фонсека кръстоса ръце на гърдите си и се замисли, повдигайки вежда.

- Ако бях на ваше място, щях да се запитам следното: къде моят завет ще бъде оценен по-високо? В страни, където вече съществуват огромни образцови музеи и невероятно богати фондации... или в страна, в която няма нищо? Искам ли да бъда един от многото, или да бъда единствен? Коя от тези три страни ще ме направи безсмъртен?

Това бяха отлични въпроси. Калуст затвори очи и се замисли над думите на лекаря. Прецени различните аргументи за и против всяка възможност, съзнавайки, че трябва бързо да вземе решение. Смъртта на близките му и проблемите със здравето го бяха направили болезнено чувствителен към собствения му край. Та нали вече бе прехвърлил осемдесетте? Краят приближаваше и той чувстваше, че разсъдъкът му се изплъзва, което щеше да го превърне в жертва на различни интриги. Колко време му оставаше? Пет, десет години? Трябваше да реши възможно най-скоро. Окончателното решение се криеше в последния въпрос на доктор Фонсека.

- Вярно е, че скоро ще си отида - призна той, вече направил избора си. - Но ще остана безсмъртен в Португалия.

СЛЪНЦЕТО ВЕЧЕ НАПИЧАШЕ ОСТЪКЛЕНАТА ТЕРАСА ,свързана с апартамент „Дона Филипа Ланкастър“, когато адвокатът седна до Калуст и отвори куфарчето си. Магнатът гледаше градината на „Авиш“ с поглед, зареян някъде отвъд зелените корони на дърветата; изглеждаше, сякаш разглежда фасадата на гинекологичната болница „Матернидаде Алфредо да Коща“ на отсрещната страна, но всъщност бе потънал в мислите си. След минута се размърда и се обърна към новодошлия, сякаш едва в този миг забелязваше присъствието му.