Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Магнатът чезнеше.

НАД ГОРАТА СЕ СТЕЛЕШЕ ГЪСТА МЛЕЧНА МЪГЛА, която придаваше на мястото една сюрреалистична, почти мистична атмосфера, и падаше толкова ниско, сякаш от хълма на Синтра се вдигаше ледена пара. От короните на дърветата се спускаха облаци, които се увиваха около кулата на къщата, сякаш самата гора заявяваше, че постройката й принадлежи.

Калуст доволно въздъхна и се обърна към асистентката си:

- Красива е, нали?

Мадам Дюпре кимна, без да отделя поглед от къщата.

- Различна е от всичко, което съм виждала преди. Чух, че е строена през XIII век.

Магнатът отново насочи вниманието си към каменната сграда в мавритански стил. Беше на три етажа, с мраморни колони, които минаваха през прозорците, защитени от средновековни железни решетки.

- Била е стара ловна хижа на португалския кралски двор и през миналия век един от кралете я разширил. Възползвах се от архитектурата на къщата и я преустроих в стила на арменските църкви от IV век. Виждате ли покрива? Византийски стил.

- Какво ще правите с нея? Нима ще се преместите тук?

- Аз ли? Не, в никакъв случай. В хотела се чувствам отлично, слава богу. Освен това вече се убедих, че „Авиш“ е най-добрият хотел в света, дори по-добър от „Риц“...

Французойката го изгледа е любопитство.

- Тогава защо купихте имота и разпоредихте строителните работи?

Калуст бръкна в джоба си и извади сребрист предмет. Хвана нежно ръката й и го постави на дланта й; беше метален и студен. Ключ.

- Ваша е.

Мадам Дюпре погледна невярващо ключа.

- Моля?

- „Кинта да Амизаде“ е подарък от мен за вас. Купих я и я реставрирах, за да ви я подаря. Ваша е.

Отне й няколко секунди да осъзнае думите му, сетне лицето на французойката грейна и тя спонтанно прегърна и целуна Калуст.

- Merci! Merci! - благодари му тя, а в ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи. - Никога не съм си представяла...

Магнатът също я целуна нежно и се отпусна в прегръдките й, зарови лице в косите й и вдъхна парфюма на „Шанел“. Стояха така притиснати, сякаш телата им не се бяха разделяли от дните, когато се бяха срещнали в Марсилия; а днес и двамата бяха стари и слаби.

- Ти си моята подкрепа, моят пристан... - прошепна й той, докато я притискаше силно. - Никой друг не ме е разбирал и подкрепял като теб, не е усещал и лекувал празнотата в душата ми.

Останаха прегърнати няколко минути и се разделиха чак когато любопитството надделя и решиха да разгледат реставрираната къща отвътре. Прекрачиха прага, хванати за ръце, и спряха в стаята на третия етаж, където отново се отдадоха на ласки и нежни думи, подобаващи на възрастта им. Калуст вече бе изгубил мъжката си сила, а мадам Дюпре не се интересуваше от физическия аспект на любовта; само чувствата имаха значение.

Когато най-сетне се наситиха един на друг, отидоха до прозореца и мълчаливо се любуваха на двореца на Синтра в краката им, там долу, където големите бели комини се издигаха, сякаш искаха да докоснат небето, осветени от слънчевия лъч, който междувременно бе пробил облачната покривка.

Четенето на пощата се бе превърнало в много важен момент в ежедневието на Калуст в „Авиш“. Както обикновено, след закуска служител занесе писмата до апартамента „Дона Филипа Ланкастър“ и гостът се настани на терасата, за да ги прегледа. Първо хвърли поглед на кореспонденцията от деня и вниманието му веднага бе привлечено от плик с Arms of dominion [93] Оръжия на властта, или Герб на властта (англ.) - гербът на Обединеното кралство. Надписът на френски в основата на изображението означава „Бог и моето право“. - Б. пр. - герб с коронован лъв от едната страна и еднорог от другата, под които прочете Dieu et mon droit.

- По дяволите!

Това бе гербът на Британското кралство. Писмото бе изпратено от Бъкингамския дворец, а на мястото за подател бе отбелязано Her Majestry`s Office, с други думи идваше директно от кабинета на кралицата. Това заинтригува Калуст. Какво ли искаше от него новата кралица? Баща й, крал Джордж VI, бе починал в началото на годината и преди няколко месеца тя се бе възкачила на трона. Защо ли Елизабет II се интересуваше от него?

Изпълнен със съмнения, Калуст дъхна няколко пъти върху плика, за да го навлажни, стараейки се да го отвори, без да го скъса. Навън бе хладно, но слънцето приятно сгряваше кожата му, а във въздуха се носеше сладникав аромат на цветя. Пликът най-сетне се разлепи и се разтвори като разцъфващ цветен лист, разкривайки съдържанието си. Калуст разгърна писмото и след като прегледа напечатания текст, хвърли поглед на подписа.