Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Като разбра, че шефът й говори за съпругата си, асистентката се поколеба, изгаряйки от желание да му възрази. Все пак благоразумието надделя.

- Знам - промълви тя. - Знам.

Калуст бе устремил взор към гората от борове и дъбове по склона срещу двореца. Устните му бяха влажни от омайващото вино, а замечтаното изражение придаваше умиротворение на лицето му.

- Знаете ли какво ще направя? - попита отнесено той. - Ще я балсамирам.

- Моля?

- Ще балсамирам тялото на Нунуфар, за да не се разложи - отвърна той, внезапно развълнуван. - И ще построя за нея най-големия мавзолей с мрамор от Ферара, ще го обсипя със злато и статуи, изработени от най-добрите артисти. Ще бъде нещо грандиозно - гробница, в която и самият аз да бъда положен, когато му дойде времето. Това ще е последният ни дом, където ще останем заедно за вечни времена.

- Къде възнамерявате да го построите?

Магнатът отклони поглед от гората, отпи глътка колареш и се вторачи в мадам Дюпре.

- Може би тук, в Синтра - каза той. - Градът е красив, нали? - Посочи към простиращата се пред тях гора. - Забелязали ли сте тези многобройни нюанси на зеленото? Никъде в света няма подобно нещо! Какво по-добро място за нашия мавзолей?

Асистентката погледна шарената зеленина, по която синкавата мъгла на Синтра разливаше тъмни тонове. Надвисналите над града гъсти облаци в този миг бяха пробити от сноп светлина, който огря гората и озари листата на дърветата. Гледката можеше да развълнува всяка душа, очарована от красивата меланхолия, която слънцето изведнъж бе прегърнало, дарявайки я с весел блясък.

- Мястото наистина е необикновено - съгласи се тя. - Обаче ми се струва, че съпругата ви не би избрала Синтра за последния си дом.

Калуст кимна леко.

- Права сте - съгласи се той. - Но нямам нищо против да вдигна мавзолея например в Париж. Може да го направим в „Пер Лашез“, някъде близо до гробницата на Оскар Уайлд, Балзак или Шопен. Или в Армения.

Разколебан, старият арменец погледна гората за последен път, допи виното си на екс и сви рамене.

- Не знам, трябва да помисля.

Синът му се отпусна на стола до прозореца с тежка въздишка, а слънцето, което къпеше терасата, огряваше лицето му. Току-що се бе върнал в Лисабон след едноседмично отсъствие и беше изненадващо мълчалив.

Резервираното му поведение не разтревожи Калуст, тъй като го отдаде на скръбта по майка му. Крикор мълчеше и баща му реши пръв да наруши тишината. Разказа му за плановете си и спомена, че вече бе започнал да подбира архитектите, които да наеме за проекта. Най-голямата въпросителна бе мястото, където да построят мавзолея, и той поиска мнението на сина си.

- Синтра, Париж или Армения?

Крикор упорито отказваше да засяга темата. Вероятно изпитваше огромно нежелание да обсъжда смъртта и погребението на майка си, но баща му настоя и той не можа го избегне.

- Ница.

Този лаконичен и същевременно категоричен отговор, който създаваше впечатление, че не иска да обсъжда въпроса, но все пак имаше решение, смая Калуст.

- Ница ли? - учуди се той. - Защо пък Ница?

- Такава бе волята на мама.

- Откъде знаеш? Да не би да си говорил с нея?

Синът му не отговори. Тъй като умееше да разгадава лицата на хората, магнатът бързо разбра, че е засегнал деликатна тема. На всяка цена трябваше да узнае какво става.

- По какъв повод намесваш Ница в разговора? - настоя Калуст. Синът му продължаваше да мълчи. - Откъде знаеш, че майка ти е искала да бъде погребана точно там? Говори, момче!

Годината бе 1952-ра и Крикор отдавна не беше момче, а петдесет и шест годишен мъж, който се ядосваше, когато баща му се отнасяше с него като с някое хлапе.

Почувства се обиден от това обръщение и сякаш подтикнат от неустоим импулс, той не се сдържа:

- Знам, защото тя го бе написала в писмо!

Калуст изненадано вдигна вежди.

- Писмо ли? Оставила е писмо?

- Да - отвърна синът му, който вече се разкайваше за думите си. - Написала е, че иска да бъде погребана в Ница, в гроба на брат си. Поиска също да построим училище за арменските сирачета.

Старият Саркисян бе поразен от новината.

- Къде е това писмо?

- При мен.

- Покажи ми го. Искам да го прочета.

Крикор поклати глава.

- Не мога. Тя изрично помоли да не стига до вас.

Калуст сви устни, погледът му стана твърд, а разширените му зеници сякаш пръскаха искри.

- Покажи ми писмото!

- Вече ви казах, че не мога. В него мама е написала лоши неща по ваш адрес. Освен това бе пределно ясна в молбата си да не ви позволя да го прочетете.