Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

- Проблемът е, че първото заседание по делото започва утре - отбеляза Уолтър Тийгъл. - Ако сметките ни стигнат до съдията, това ще е истинска катастрофа. Цялата преса ще е там и... дори не ми се мисли!

- Какво да правим тогава?

Мъжете от петролния бизнес се спогледаха и разбраха, че нямат друг избор.

- Щом трябва да променим проклетия текст, ще го направим! - примири се американецът. - Добавете новите условия! Трябва да приключим с това възможно най-скоро!

Президентите на „Англо-Персиян“ и на Френската петролна компания се съгласиха, но представителят на „Роял Дъч Шел“ поклати глава.

- Страхувам се, че не съм упълномощен за подобно нещо - обясни той. - Трябва да говоря с президента на компанията.

Всички около масата посърнаха. Вероятността споразумението да се провали ги тормозеше, тъй като делото започваше утре, но точно това се случваше.

Уолтър Тийгъл изглеждаше наистина отчаян и Крикор го успокои, като предложи на представителя на „Шел“ веднага да се свърже с Ван Тигелеи, за да получи зелена светлина. Без да губи време, мъжът написа дълга телеграма, в която обясни проблема, и я занесе на рецепцията, за да бъде незабавно изпратена в Лондон.

Атмосферата по време на вечерята бе толкова мрачна и потискаща, че отвориха една-единствена бутилка Moet et Chandon и се чуваше само потракването на приборите; никой не продума, мислите на всички се бяха отнесли далеч от салона. Представителят на „Роял Дъч Шел“ единствен наруши мълчанието, за да съобщи, че е помолил за възможно най-бърз отговор от Лондон - гаранция, която всъщност не бе необходима, тъй като всички знаеха, че Хендрик ван Тигелен е разумен човек и напълно осъзнава катастрофата, която би предизвикал процесът, щом репортерите се докопат до сметките на петролните компании.

След вечеря мъжете останаха в салона на чаша порто или уиски в приятна атмосфера. Разговаряха тихо и често свеждаха поглед към часовниците на китките си, сетне поглеждаха към този на стената, сякаш самото следене на стрелките можеше да забърза пристигането на решението от Лондон. Мина полунощ и още нямаше новини. Мъжете бяха обзети от отчаяние и вече виждаха провала си с жестока яснота.

Вече минаваше един сутринта, когато в салона се появи рецепционистът със сребърен поднос в ръка.

- Телеграма за господин Томпсън.

Всички погледи се насочиха към малкия плик върху подноса. Томпсън бе името на представителя на „Роял Дъч Шел“. Салонът сякаш се събуди и се изпълни с напрегнат шепот. Томпсън нетърпеливо взе плика от подноса. Скъса го от едната страна, извади телеграмата и припряно я прочете. Сетне огледа присъстващите и победоносно размаха юмрук във въздуха.

- Ван Тигелен е съгласен!

Двете секретарки, които помагаха за преговорите, веднага седнаха да наберат на машина договора с новите клаузи. Натискаха клавишите с десет пръста, сякаш свиреха на пиано, и непрекъснатото тракане изпълваше салона с шум, подобен на продължително хъркане. Набирането на текста отне един час.

След като работата бе свършена, Крикор хукна към първия етаж, за да предаде документа на баща си. На Калуст му бяха нужни двайсет минути, за да прочете текста отново и да обърне специално внимание на новите клаузи. Синът му остана прав до него и този път, вместо да се разсейва със списанието, се взираше в непроницаемото лице на баща си в опит да долови и най-малкия знак какво мисли. Но старият магнат не разкри мнението си до момента, в който не приключи четенето и върна листовете на сина си.

- Одобрявам.

Калуст слезе в салона и след като поздрави присъстващите, седна на масата заедно със сина си и мадам Дюпре и най-сетне подписа договора Stroke 54. Беше три сутринта. След това представителите на петролните компании също сложиха подписите си и накрая някой извика „ура“, последвано от дълги аплодисменти.

- Успяхме да сътворим абсолютно неразбираем текст! - възкликна Тийгъл и нервно се засмя. - Никакво дело не може да бъде заведено срещу нас, основавайки се на тези документи, защото едва ли има човек, който разбира какво пише в тях!

Облекчен от края на този маратон, Крикор реши, че трябва да го отпразнуват, и отиде да потърси сервитьорите, за да им поръча нещо за хапване и останалите единайсет бутилки шампанско.

- По това време ли, мосю? - учуди се съненият служител на рецепцията. - Но тук вече няма никого! Всички си отидоха вкъщи, никой не работи в ресторанта, нито в бара.

Приключиха вечерта в една денонощна бирария на площад „Рещаурадореш“. Не предлагаха хайвер, нито лангуста, а само сандвичи с шунка, сирене, пушено свинско и наденица, които мъжете излапаха с такава наслада, сякаш бяха най-изисканото ястие в престижното парижко кафе „Льо Прокоп“. Накрая Уолтър Тийгъл стана прав, подкани останалите да последват примера му и вдигна халба към Калуст.