Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Меланхоличната зеленина на Синтра притежаваше способността да го утеши. Тъй като имаше нужда да се съвземе, една седмица след като бе останал вдовец, Калуст покани мадам Дюпре на разходка из градчето, сгушено в подножието на планината. Синът му бе заминал за Париж, за да се погрижи за подробностите около погребението на Нунуфар, а магнатът искаше да помисли за живота си от сега нататък и как да почете жена си по начина, по който тя заслужаваше.

Когато двамата излязоха от хотела, вече по пладне, се натъкнаха на някаква врява на отсрещния тротоар. Погледнаха учудено натам и видяха тълпа хора, които махаха с ръце. Изглеждаше, сякаш поздравяваха именно тях, но това, разбира се, нямаше как да е истина. Без да знае какво става, Калуст бързо влезе в колата и се почувства в безопасност, когато асистентката му се настани до него и Ещевао затвори вратата.

- Кои са тези хора?

- Нямам представа - отвърна мадам Дюпре, присвивайки устни. - Не съм ги виждала наоколо.

Отговори му шофьорът, който бе заобиколил колата и бе заел мястото си пред волана, но без да поглежда в огледалото за задно виждане, за да не го обвинят, че шпионира клиента си.

- Туристи.

Това учуди магната.

- И какво правят тук? Дошли са да видят „Авиш“?

Ещевао се усмихна.

- Дошли са заради вас, мосю Саркисян.

Калуст ококори очи невярващо.

- Заради мен ли?

- Вие станахте атракция в Лисабон, не знаехте ли? - каза шофьорът. - Спомняте ли си процеса срещу американците? Чуждата преса не спря да пише за това, както знаете. Оттогава много туристи идват до „Авиш“ с надеждата да ви зърнат. Нима не сте забелязали?

Това бе новост за Калуст и мадам Дюпре и не можеше да се каже, че останаха доволни да я научат. Той, който обичаше анонимността си и й се наслаждаваше именно в Лисабон, се бе превърнал в атракция на града?

- Вие знаехте ли за това? - обърна се възмутено той към асистентката си. - Туристи да идват да ме дебнат пред хотела ми? Да не би всички да са откачили?

Автомобилът потегли, пресече портала и мина покрай радостната тълпа, която не спираше да маха.

- А вие какво очаквахте? - опита да му обясни мадам Дюпре. - Та вие сте най-богатият човек в света! Подобно нещо е неизбежно, не мислите ли? Особено покрай целия шум около делото... Не помните ли, че „Лайф“ ви нарече „най-загадъчния мъж на нашето време“? Такива думи привличат вниманието...

Арменецът поклати глава.

- Не! Няма да търпя това!

- Но какво можем да направим? Да повикаме полицията, за да изгони туристите?

- Не, разбира се, но и така не може да продължава. При това положение по-добре да се върна в Париж. И то възможно най-скоро!

- О, не говорете глупости!

- Сериозен съм! Отнасят се с мен, все едно съм някаква циркова атракция, не разбирате ли? Остава само да ми подхвърлят банани и фъстъци! - Отново разтърси глава. - Не, не може така! Връщаме се в Париж, и то още следващата седмица!

Случката бе изнервила арменеца, но мадам Дюпре го познаваше добре и с няколко мили думи и твърдост, и дори със заплахата, че ще го напусне, ако той замине за Франция, успя да го успокои. Подобно нещо бе немислимо за арменеца; вече бе загубил жена си и не можеше да се лиши и от секретарката си.

Всъщност само след десетина минути, докато караха по крайбрежната улица към Ещорил, където щяха да завият за планината, Калуст вече бе забравил за инцидента с туристите. Мадам Дюпре го разсейваше с гледката към морето, кулата „Бужио“ на фона на синия хоризонт и златистия пясък на плажа Каркавелош. Когато след малко навлязоха в гората и стигнаха до Синтра, мислите на стария арменец отново се бяха върнали към въпроса, който го занимаваше напоследък. Погребението на Нунуфар.

Магнатът бе решил да издигне грандиозен монумент в памет на жена си. Не знаеше как, но щеше да го направи. Щеше да избере най-добрия архитект, ако трябва, ще наеме дори Пикасо, за да направи скулптура, ще поръча реквием на самия Сибелиус; щеше да създаде незабравима творба на изкуството в името на Нунуфар. Трябваше да измисли начин да се справи с ужасното чувство на вина, което измъчваше съвестта му.

- Винаги съм й бил верен - прошепна той с чаша вино колареш в ръка. - Винаги, винаги...

Любуваха се на гората, ширнала се отвъд кралския дворец в Синтра, и вдъхновен навярно от природата, която му навяваше носталгични мисли, Калуст реши да сподели какво му тежи на сърцето.

- Какво казахте?

- Вие най-добре знаете, че момичетата, с които съм бил, просто бяха част от терапията ми, нали? - Сложи ръка на гърдите си. - Важна е верността на сърцето и в това отношение аз никога не съм имал съмнения.