Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

- Нашите най-искрени поздравления, мистър Саркисян! - обяви тържествено той, като малко заваляше думите заради погълнатия алкохол. - С това споразумение вие надминахте дори самия Рокфелер като най-богатия човек на века.

СПУСНАТИТЕ ЩОРИ ПРЕЧЕХА НА УТРИННИТЕ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ да се промъкнат в стаята. Откакто бе преминал осемдесетте, Калуст не успяваше да спи до по-късно, въпреки мекия дюшек и чаршафите от нежна коприна, които го подканяха да си подремне още малко. Колко мъже на неговата възраст можеха да се похвалят със спокоен сън?

На вратата леко се почука.

- Кой е? - попита сънено той.

Усети, че вратата се отваря леко, надигна глава от възглавницата и видя доктор Фернандо Фонсека да наднича в спалнята.

- Може ли да вляза?

Калуст изненадано погледна към часовника на нощното шкафче. Беше осем сутринта.

- Какво правите тук по това време, докторе? - учуди се арменецът. - Нали имаме уговорка за един следобед?

Лекарят, който всеки ден го посещаваше в „Авиш“, за да го прегледа, пристъпи на пръсти към леглото.

- Идвам да премеря кръвното ви.

Магнатът го погледна неразбиращо.

- Сега ли?

- Да, сега. Моля, протегнете ръката си.

Калуст се подчини, все още объркан от причините за промяна на обичайната визита.

- Но защо сега? Не можахте ли да дойдете в единайсет?

Доктор Фонсека не отговори. Премери кръвното, след това си сложи стетоскопа и преслуша сърцето. Когато свърши, стана прав и си пое дълбоко дъх.

- Изглежда, сте здрав. Може да научите новините.

Сърцето на Калуст подскочи.

- Какво? Какво става?

Вместо да отговори, лекарят се обърна към полуотворената врата, през която проникваше лъч светлина.

- Готово.

В стаята влезе някакъв силует и на магната му бяха нужни няколко секунди, за да го разпознае в полумрака. Беше синът му.

- Крикор! - възкликна той. - Какво се е случило?

Лекарят отстъпи две крачки и синът на арменеца седна на края на леглото със сериозно изражение и мрачен поглед, в който проблясваше дълбока тъга.

- Тази сутрин получих обаждане от Париж и се страхувам, че новините не са добри - прошепна той с дрезгав от мъка глас и трепереща брадичка. - Мама... мама е починала.

Медицинският преглед, на който се бе подложил преди минути, когато лекарят премери кръвното му и го преслуша, и последвалата поява на сина му бяха послужили като предупреждение. Калуст бе предчувствал, че нещо ужасно се е случило, но не си бе представял или не би искал дори да си помисли, че то бе свързано с Нунуфар.

- Но... но как? - заекна объркано той. - Какво се е случило?

- Снощи е организирала прием и се е почувствала неразположена. Повикали са лекар, но... тази сутрин мама ни е напуснала.

В началото новината го вцепени. Сякаш някой го бе цапардосал по главата и го бе зашеметил, бе притъпил сетивата и приспал емоциите, замаян от шока. Но докато се съвземаше, сърцето му сякаш отново започна да бие. Спомни си за първия път, когато бе видял Нунуфар, толкова мъничка и невинна, в дома на родителите й в Лондон, и за деня на сватбата им в Константинопол - тя бе великолепна булка в красивата си рокля. Отново преживя бягството им от османската столица с увитото в килим бебе; пак видя жената, която озаряваше приемите, организирани в Лондон и Париж, благодарение на които бе създал толкова контакти във финансовите среди. Припомни си нейните съвети и майчинската грижа, с която го даряваше в най-трудните моменти. Срамуваше се. Срамуваше се, че не й бе останал верен и че не е бил съпругът, от когото тя се нуждаеше и заслужаваше; срамуваше се, задето не е бил по-търпелив и нежен към нея.

Тя му липсваше. Липсваше му така, както могат да липсват само хората, които ни напускат и загубата им ни кара да се нуждаем от тях непоносимо силно. Спомни си последния път, когато я бе видял преди три години, когато му бе помахала за довиждане от вратата на къщата им на булевард „Иена“. През лятото на 1949-а, когато Калуст навършваше осемдесет, се бе върнал в Париж за първи път след края на войната. Прекара там няколко месеца, но през есента Португалия вече му липсваше и той се върна в Лисабон и любимия си хотел „Авиш“.

Покрусен от новината за смъртта на жена си, Калуст усети как буца засяда в гърлото му и без да си даде сметка, сълзите замъглиха погледа и опариха лицето му. Дълъг, дълбок стон изригна някъде в гърдите му и се разля по цялото тяло в сляпото умопомрачение на човек, който съзнава, че е изгубен.

Никога не си бе представял, че смъртта на Нунуфар би му причинила такава болка.