Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Как бе постигнал тази черна магия — никой не знаеше. Никога не бе имало свидетели. Никой не бе оставян жив.

Кайл Крейг се страхуваше, че никога няма да хване Пиърс на местопрестъплението, че никога няма да успее да го задържи за повече от четиридесет и осем часа. Крейг бе убеден, че Пиърс е по-умен от Гари Сонежи, по-умен от всеки един от нас.

Кайл възразявал случаят „господин Смит“ да бъде даден на Пиърс, но възраженията му били отхвърлени. Наблюдавал Пиърс, слушал го и все повече се убеждавал, че Пиърс има нещо общо с този случай — поне със смъртта на Изабела Кале.

Обаче Пиърс нито веднъж не сбъркал. Прикривал старателно всички следи. После изведнъж — грешка. Пиърс бил видян във Франкфурт, Германия, същия ден, когато там изчезнала една от жертвите. А трябвало да се намира в Рим.

Това се оказало достатъчна причина Кайл да одобри обиск в апартамента на Пиърс в Кеймбридж. Нищо не било намерено. Тогава Кайл докарал компютърни специалисти, тъй като се усъмнил , че Пиърс сам си изпраща факсове от името на господин Смит. Но и те не намерили никакво доказателство. След това Пиърс бил видян в Париж в деня, когато изчезнал доктор Абел Санте. А по документи бил в Лондон цял ден. Това била косвена улика, но Кайл бил убеден, че е хванал убиеца.

Аз също.

Сега ни трябваха твърди доказателства.

Почти петдесет агенти от ФБР бяха пръснати из околността на Принстън, която изглеждаше последното място на света, където би могло да стане кърваво престъпление или пък убийствата на известен сериен убиец да приключат.

Двамата със Сампсън седяхме на предната седалка в тъмна на цвят необозначена кола, паркирана на някаква забутана уличка. Не участвахме в главната група за наблюдение, но държахме да сме наблизо. Бяхме на не повече от два-три километра от Пиърс. Сампсън не можеше да си намери място и непрекъснато се въртеше. Работата между него и Пиърс май бе станала болезнено лична.

Аз също имах твърде основателна лична причина да се намирам в околностите на Принстън. Исках сам да се опитам да стигна до Саймън Конклин, но за нещастие между мен и него засега бе Пиърс.

Намирахме се на няколко пресечки от „Мариот“, където бе отседнал Пиърс.

— Ама че план — промърмори Сампсън по едно време в колата.

— ФБР е опитало кажи-речи всичко. Кайл мисли, че сега вече ще стане. Според него Пиърс не може да устои на това да разбере кой е извършил нападението у дома. Това за него е съревнование… Кой знае?

Очите на Сампсън се присвиха. Познавах този поглед — остър, схващащ всичко.

— Да бе! И ти нямаш никакъв пръст във всичките тия лайна, нали?

— Е, може да съм подхвърлил нещо, в смисъл че цялата тази постановка вероятно ще се окаже привлекателна за Пиърс и за чудовищното му его. Или че може да се окаже достатъчно нахакан, за да се остави да го хванат.

Сампсън подбели очи, както правеше от десетгодишен.

— Да, да, точно така. Между другото той е по-голям цирей на задника от теб. Голямо лайно, ако трябва да се изразя по-точно.

Седяхме на забутаната уличка в Принстън и чакахме, а в това време нощта тихо се спускаше над университетското градче. Отново deja vu 33 33 Вече видяно (фр.). — Б.пр. — Джон Сампсън и Алекс Крос изпълняват служебния си дълг.

— Ти още ме обичаш, нали? — каза Сампсън и се ухили. Рядко изпадаше в такова лекомислено настроение, но когато все пак тона ставаше — стой нащрек. — Обичаш ме, Сладур, нали?

Сложих ръка на коляното му.

— Разбира се, великане.

Той ме смушка в рамото — силно . Ръката ми изтръпна. Можеше да ударя този приятел.

— Искам да го смачкам Томас Пиърс! Ще го смачкам този Пиърс! — викна Сампсън с пълно гърло в колата.

— Смачкай Томас Пиърс — викнах и аз заедно с него. — И господин Смит също!

— Смачкай господин Смит и господин Пиърс — запяхме двамата в един глас с мелодията от филма „Лоши момчета“.

А така.

Отново бяхме заедно. Както винаги.

Томас Пиърс чувстваше, че е непобедим, че никой не може да го спре.

Чакаше в тъмното неподвижно, като че ли изпаднал в транс. Мислеше за Изабела, виждаше красивото й лице, усмивката й, чуваше гласа й. Стоя така, докато лампите светнаха и в хола влезе Саймън Конклин.

— Чужд човек в къщата — прошепна Пиърс. — Да ти звучи познато? Да ти напомня нещо, Конклин?

В ръката си държеше магнум 357, насочен право в челото на Конклин. Можеше да му пръсне черепа още тук, на входната врата, и да го изрита по стълбите на верандата.