Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Недей! — писна Конклин.

С разширени от ужас очи той проследи как с бързо движение на китката Пиърс направи първия разрез върху горната част на гърдите му. Не можеше да повярва на очите си. Конклин изрева.

— А сега как си с вниманието, Саймън? Виждаш ли какво съм сложил на масата там? Твоят магнетофон. Просто искам да си признаеш. Кажи ми какво стана в къщата на доктор Крос. Искам да чуя всичко.

— Остави ме на мира — потрепери гласът на Конклин.

— Не! Това няма да стане. Вече никога няма да изпиташ мир… Добре, да забравим скалпела и магнетофона. Искам да съсредоточиш вниманието си върху това . Най-обикновена кутийка кока-кола. Твоята кола , Саймън.

Той разтърси яркочервената кутия, разтърсва я дълго и енергично, после с рязко движение я отвори. Сграбчил с едната си ръка дългите мазни кичури коса от главата на Конклин, той я опъна назад и с другата ръка натика безобидно изглеждащата кутия в ноздрите му.

Кутията избухна като бомба и от отвора й със съсък блъвна кафеникава сладка пяна. Яростно се втурна в носа на Конклин, задави го, задуши го, проправяйки си път към мозъка му. Това бе стар военен прийом, прилаган при разпити. Невероятно болезнен, той винаги даваше резултати.

Саймън Конклин едва не се удави. Не можеше да престане да плюе и да кашля. Накрая спря, задъхан.

— Надявам се, че ти хареса находчивостта ми. Мога да го повторя кажи-речи с всеки домакински уред. Готов ли си да си признаеш? Или ти се пие още кола?

Очите на Саймън Конклин бяха станали толкова огромни, каквито никога не са били в живота му.

— Ще кажа каквото поискаш! Само, моля те, спри!

Томас Пиърс поклати глава:

— Искам само истината. Искам факти. Искам да знам, че съм разрешил случай, който Алекс Крос не е могъл.

Той включи магнетофона и го поднесе под брадичката на Конклин.

— Кажи ми сега какво стана.

— Аз бях този, който нападна Крос и семейството му — започна Саймън Конклин с пресекващ глас, което придаваше на всяка дума още по-голяма емоционалност. — Да, да, това бях аз. Гари ме накара. Каза, че ако не го направя, някой си щял да дойде да ми отмъсти. Щял да ме измъчва и накрая да ме убие. Някой, когото познавал от затвора. Това е истината, кълна се. Гари беше водачът, не аз!

Томас Пиърс внезапно се бе смирил, бе се превърнал в почти нежен човек — гласът му бе тих и успокояващ:

— Знаех това, Саймън. Не съм глупав. Знаех, че Гари те е накарал. Така. Когато си влязъл в дома на Крос, ти не си можел да го убиеш, нали? Представял си си как го убиваш, но не си могъл да го направиш.

Саймън Конклин кимна. Бе изтощен и уплашен. Запита се дали Гари не е изпратил този откачалник и си отговори, че може като нищо да е прав.

С кутията кока-кола в ръка Пиърс го подкани да продължи:

— Давай, Саймън. Разкажи ми всичко за теб и Гари.

После отпи, докато го слушаше.

Конклин плачеше, скимтейки като дете, но говореше:

— Докато бяхме деца, бяхме неразделни. Бях там, когато Гари изгори собствения си дом. Вътре беше неговата мащеха заедно с двете си деца. Също и баща му. Грижех се за двете деца, които той отвлече във Вашингтон. Аз бях този, който влезе в дома на Крос. Прав си! Все едно че е бил Гари. Той планира всичко.

Пиърс най-сетне отдръпна магнетофона от Конклин и го изключи.

— Ето това е, Саймън. Сега наистина ти вярвам.

Това, което Саймън Конклин току-що бе казал, изглеждаше като добра повратна точка — място, където можеше да спре. Разследването бе приключило. Бе доказал, че е по-добър от Алекс Крос.

— Искам да ти кажа нещо. Нещо, което ще те смае, Саймън. И мисля, че ще ти хареса.

Той вдигна скалпела и Саймън Конклин се помъчи да се отдръпне, макар че бе вързан. Знаеше какво ще последва.

— В сравнение с мен Гари Сонежи беше котенце, Саймън — каза Томас Пиърс. — Аз съм господин Смит.

Двамата със Сампсън се носехме из Принстън, нарушавайки почти всички правила за движение. Агентите, следящи Томас Пиърс, бяха го изтървали. Хлъзгавият Пиърс — или май вече трябваше да го наричаме господин Смит — отново бе изтърван на свобода. Мислеха си обаче, че отново ще го хванат в дома на Саймън Конклин. Настана пълен хаос.

Секунди след като пристигнахме, Кайл даде знак да щурмуват къщата. Ние двамата със Сампсън бяхме аутсайдери — шибани зяпачи . И Сондра Грийнбърг беше тук. Също аутсайдер.

Половин дузина агенти от ФБР Сампсън, аз и Сондра бързо прекосихме двора. После се разделихме. Някои се насочиха към главния вход, други — към задния. Движенията ни бяха бързи и точни, пистолетите и автоматите — насочени напред. Всички бяхме облекли черни якета с едри бели букви на гърба — ФБР.