Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Мисля, че е тук — казах на Сампсън. — Мисля, че всеки момент ще се видим с господин Смит!

Холът бе по-мрачен и по-мръсен, отколкото преди, когато бях идвал тук за последен път. Още не виждахме никого — нито Пиърс, нито Конклин, нито пък господин Смит.

Къщата изглеждаше така, сякаш е била претърсвана, и миришеше ужасно.

Кайл махна с ръка и всички се пръснахме по стаите. Движехме се напрегнато, но тихо.

— Не виждам и не чувам никакво зло — промърмори Сампсън до мен. — Но въпреки това то е тук.

Много ми се искаше да пипна Пиърс, но като че ли още повече исках да хвана Конклин. Именно Конклин се бе промъкнал у дома и бе пребил семейството ми. Щеше ми се да остана няколко минути насаме с него. Просто така — с терапевтична цел. Може би ще си поговорим малко за Гари Сонежи, за „великите“, както са се наричали.

Някой от агентите извика:

— Мазето! Тук долу! Бързо!

Вече тичах запъхтян надолу и започвах да усещам болка. Десният ми хълбок гореше. Спуснах се подир другите по тясната вита стълба.

— Божичко! — чух Кайл да ахва някъде пред мен.

Саймън Конклин бе проснат с разперени крака на някакъв стар матрак на пода. Човекът, който бе нападнал мен и семейството ми, бе обезобразен. Благодарение на безбройните часове по анатомия в „Джон Хопкинс“ аз се оказах по-добре подготвен от останалите за смразяващата гледка, разкрила се пред очите ни. Гърдите, стомахът и тазовата област на Саймън Конклин зееха отворени, като че ли някакъв виртуоз патолог бе направил аутопсия на място.

— Изкормен е — промърмори един агент от ФБР и извърна очи от гледката. — Защо, за бога?

Саймън Конклин нямаше лице. В горната част на черепа бе направен решителен разрез. Срезът преминаваше през тъканта и достигаше костта отдолу. После целият скалп е бил обелен и оставен върху лицето.

Дългата черна коса на Конклин висеше оттам, откъдето би трябвало да се намира брадичката. И сега приличаше на брада. Подозирах, че това има някакво значение за Пиърс. Какво означаваше за него да изтрие лице, ако изобщо означава нещо , запитах се.

В мазето имаше още една врата — дървена и небоядисана, — от която можеше да се излезе навън, но никой от агентите, разположени около къщата, не го бе видял да излиза. Някои от агентите се спуснаха да го преследват. Аз останах в мазето при обезобразения труп. В момента като че ли бях остарял с десетилетия — повече от Нана Мама. За първи път в живота си разбрах какво е да си физически остарял.

— Та той е сторил това само за две минути! — смаяно прошепна Кайл Крейг. — Алекс, възможно ли е да работи толкова бързо?

— Ако е толкова луд, колкото си мисля, че е… да, може. Не забравяйте, че го е правил в медицинското училище, а да не споменаваме и другите му жертви. И сигурно е невероятно силен, Кайл. Не разполага с инструменти, никакви електрически триони, нищо. Само скалпел и две ръце.

Стоях до матрака и се взирах в това, което бе останало от Саймън Конклин. Мислех си за страхливото нападение над дома и семейството ми. Наистина ми се искаше да го пипна, но не по този начин. Никой не заслужаваше такова нещо. Само у Данте имаше такива сурови наказания, наложени на грешниците.

Наведох се и се взрях отблизо в останките на Саймън Конклин. Защо Томас Пиърс го е било толкова яд на Конклин? Защо бе наказал Конклин по този начин?

Мазето бе призрачно спокойно. Сондра Грийнбърг бе пребледняла и се бе облегнала безсилно на една от стените. Мина ми през ума, че би трябвало да е свикнала с кървави гледки, но това май не бе възможно за никого.

Опитах се да проговоря, но преди това се наложи да се прокашлям.

— Изрязал е предната четвърт на черепа — казах аз със скърцащ глас. — Извършил е фронтална краниотомия. Изглежда. Томас Пиърс май пак се връща към медицината.

Познавах Кайл Крейг от десет години и горе-долу от толкова време бяхме приятели. Никога не съм го виждал толкова потресен и потиснат от какъвто и да било случай, независимо колко труден и страховит е бил. Това разследване на Томас Пиърс бе съсипало кариерата му — поне той мислеше така и може би беше прав.

— Как така все успява да се измъкне? — попитах аз.

Бе вече сутринта на следващия ден, все още бяхме в Принстън и в момента хапвахме в една закусвалня. Храната бе прекрасна, но не бях гладен.

— Това е най-лошото — всеки момент знае какво ще направим. Предвижда действията ни. Той просто е един от нас.

— Може би наистина е пришълец — казах на Кайл, който кимна уморено.