Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Стрелбата отново бе спряла. Какво правеше Сонежи? И къде беше? Кратката тишина влудяваше и от нея те побиваха тръпки. Тази чакалня би трябвало да бъде много шумно място. Някой придърпа стол по мраморния под и звукът прогърмя в мъртвата тишина като картечен изстрел.

Вдигнах разтворената си полицейска карта към униформения полицай, който се бе барикадирал зад преобърната масичка от кафенето. Лицето му бе мокро от пот и ручейчета от нея се стичаха в гънките тлъстина на врата му. Бе само на метър-два навътре в един от входовете към главната чакалня. Дишаше тежко.

— Добре ли си? — попитах го, когато двамата със Сампсън се вмъкнахме до него зад масичката.

Той кимна, измърмори нещо, но аз не му повярвах. Очите му щяха да изскочат от страх. Сигурно и той никога не бе попадал в такава ситуация.

— Откъде стреля? — продължих с въпросите аз. — Успя ли да го видиш?

— Трудно е да се каже. Но е някъде там горе.

Той махна към южната част на балкона, надвиснал над дългата редица стъклени врати на главния вход на гарата. Никой не минаваше през тях в момента. Сонежи ги държеше под пълен контрол.

— Не мога да го видя оттук — изпъшка Сампсън до мен. — Може да се придвижва от място на място, да променя позицията си. Така би постъпил всеки добър снайперист.

— Казал ли е нещо? Някакви изявления да е правил? Да има някакви претенции? — обърнах се аз отново към ченгето.

— Абсолютно нищо. Просто започна да пука по хората, сякаш се намира на стрелбище. Дотук четири жертви. Гадината наистина стреля добре.

Не виждах четвъртата жертва. Може би някой — баща, майка или просто приятел — бе извлякъл тялото зад ъгъла. Мина ми през ума за моето семейство. Сонежи бе идвал веднъж у нас. А сега ме извика и тук — с покана за партито по случай излизането му.

Изведнъж от балкона над нас пушката отново забълва огън. Ехото се заблъска из масивните стени на гарата. Наистина заприлича на стрелбище, но мишените бяха хора.

Някаква жена изпищя откъм ресторанта. Обърнах глава натам и я видях как пада, сякаш се бе подхлъзнала на лед. От кафенето последваха още стонове.

Огънят отново спря. Какво, по дяволите, прави този?

— Хайде да го смотаем, преди отново да е започнал — прошепнах аз на Сампсън. — Хайде, давай!

С енергично движещи се в синхрон крака и с тежки хрипове вместо дъх двамата със Сампсън изкачихме мраморното стълбище към балкона над главите ни. Там бяха заели позиция няколко детективи и униформени полицаи.

В единия от тях познах детектив от Транспортна полиция, която обикновено се занимава с дребни престъпления по влаковете и гарите. Този път не беше нищо подобно, никой от тях дори не си бе представял, че ще му се наложи да се занимава с майстор снайперист.

— Какво научихте до този момент? — попитах го аз.

Мисля, че името му бе Винсънт Мазео, но не бях сигурен. Човекът наближаваше петдесетте и службата в този отдел се смяташе за лека. Смътно си спомних, че Мазео май беше доста добър.

— Наврял се е в една от онези стаички. Виждаш ли оная врата там? Там, където се намира, няма покрив. Може би ще успеем да се доберем до него отгоре, а? Ти как мислиш?

Вдигнах очи към високия таван, направен от медна ламарина. Спомних си, че Юниън Стейшън е най-голямата покрита площ в Съединените щати. Поне в момента така изглеждаше. Гари Сонежи винаги бе обичал големите сцени. Е, сега разполагате с една от тях.

Детективът извади нещо от джобчето на ризата си.

— Имам резервен ключ. С него влизаме в някои от онези стаички. Може би и в тази, дето е в момента.

Взех ключа. Той нямаше намерение да го използва. Нямаше намерение да се прави на герой. Не му се искаше да се изправя тази сутрин срещу Гари Сонежи и точния му снайпер.

Откъм стаята изведнъж отново загърмяха изстрели.

Преброих ги. Бяха точно шест — колкото и миналия път.

Както по-голямата част от откачалките, така и Гари Сонежи бе луд на тема кодове, цифри, вълшебни думички. Запитах се какво ли означава шестицата. Шест, шест, шест? Нищо не ми идваше наум.

Стрелбата отново рязко спря и в чакалнята пак настъпи тишина. Нервите ми бяха опънати до крайност. Долу имаше твърде много хора, изложени на риск.

Двамата със Сампсън тръгнахме напред. Стигнахме на около пет метра срещу вратата, откъдето се стреляше, и залепихме гърбове в стената с извадени токове в ръце.

— Как си? — прошепнах аз.

И друг път сме били в такава напрегната ситуация, но от това не ни ставаше по-добре.