Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Няма майтап, мамка му! — задъхано изрече Сампсън, без да забавя темпото. — Тука е копелето. Вече няма никакво съмнение.

Знаех, че ще го заварим. Преди по-малко от десет минути телефонът в офиса бе иззвънял. Аз вдигнах слушалката разсеяно, замислен върху друго съобщение — факс от Кайл Крейг от ФБР — и очите ми пробягаха по листа. Отчаяно се нуждаеше от помощ по случая, с който се занимаваше — господин Смит . Молеше ме да се срещна с един агент на име Томас Пиърс. Този път обаче не можех да помогна на Кайл. Мислех повече да не се занимавам с убийства — да вървят на майната си! — и да не поемам повече подобни случаи, особено пък такива с явни ненормалници като господин Смит .

Познах гласа по телефона веднага.

— Обажда се Гари Сонежи, доктор Крос. Наистина съм аз. Обаждам се от Юниън Стейшън. Случайно минавах през Вашингтон и ми дойде наум, че може би ще искате да се видим. Обаче побързайте. Ако не искате да ме изпуснете, ще трябва веднага да хукнете.

После слушалката млъкна. Гари Сонежи бе затворил. Обичаше всичко да е под негов контрол.

И ето че двамата със Сампсън вече тичахме по Масачузетс Авеню. Напредвахме далеч по-бързо от движението по булеварда. Бях изоставил колата си на ъгъла с Трета улица.

Над тениските си и двамата имахме бронежилетки. Хукнахме към гарата точно както ни бе посъветвал Сонежи.

— Какво, по дяволите, прави тоя вътре? — едва издума Сампсън. — Тоя кучи син винаги е бил голям откачалник.

Бяхме на по-малко от петдесет метра от стъкления вход на гарата. Неспирният поток от хора навън не секваше.

— Като малък много обичал да стреля — отвърнах аз. — Имал навика да трепе домашните животни в квартала. Криел се в гората и ги убивал отдалеч като снайперист. Тогава никой не могъл да го разкрие. Разказа ми за тия подвизи, когато го разпитвах в затвора „Лортън“. Нарече себе си „убиец на домашни любимци“.

— Явно май вече е минал на хора — промърмори Сампсън.

Прелетяхме като луди през паркинга и се насочихме право към главния вход на осемдесет и осем годишната сграда. Двамата хвърчахме така, че подметките ни димяха, но от обаждането на Сонежи сякаш бяха минали векове.

Стрелбата прекъсна за момент, после отново започна. Мамка му! Определено звучаха пушечни изстрели и наистина идваха отвътре.

Пространството пред входа бе задръстено от коли и таксита, мъчещи се да се измъкнат колкото е възможно по-далеч от стрелбата и лудницата вътре. Пътниците продължаваха с мъка да си пробиват път към главния вход на гарата. Никога преди не бях попадал в ситуация на стрелба със снайпер.

Тъй като живея във Вашингтон, идвал съм тук поне няколкостотин пъти. Но не и при такъв случай, по дяволите! Не и в такава лудница.

— Ами че там вътре той е в капан. Нарочно се е оставил да попадне в капан! Защо, по дяволите? — изпъшка Сампсън, докато се приближавахме към главния вход.

— И аз се питам същото — отвърнах.

Защо Гари Сонежи ми се обади? Защо нарочно се е оставил да попадне в капана на Юниън Стейшън?

Двамата със Сампсън се вмъкнахме във фоайето на гарата. Стрелбата от балкона — или поне някъде отгоре — изведнъж отново започна. И двамата моментално се проснахме на пода.

Дали Сонежи ни бе видял?

Ниско свел към пода глава, аз огледах огромното и пищно украсено фоайе. Погледът ми трескаво търсеше Сонежи. Дали ме виждаше? В главата ми се завъртя една от поговорките на Нана: Смъртта е начин природата да ти каже „здрасти“.

Навсякъде из огромното пространство на главната чакалня бяха пръснати статуи на римски легионери, щръкнали като часови по мраморния под. Било време, когато политически правилно ориентираните висши служители на Пенсилвания Рейлроуд искали воините да са напълно облечени. Обаче скулпторът Луи Сен Годен бе успял да прокара виждането си и горе-долу всяка трета статуя си беше облечена по начина, по който са се обличали легионерите тогава.

Видях трима души проснати на пода, вероятно мъртви, и стомахът ми се преобърна. Сърцето ми заби още по-бързо. Една от жертвите бе тийнейджър в срязани до коляното панталони и фланелка с емблемата на „Редскинс“. Втората жертва, изглежда, бе младият му баща. Никой от тях не помръдваше.

Стотици пътници и служители бяха приковани под аркадите на магазините и ресторантите. Десетки изплашени мъже и жени се бяха натъпкали в едно малко магазинче за захарни изделия и в едно кафене, наречено „Америка“.